Крадецът на целувки

9

Франческа

— Само ми кажи кой беше на снимката. Бивша приятелка?
Изчезнал братовчед? Кой? Кой?
Тормозех с въпроси госпожа Стърлинг на следващия ден, докато се грижех за зеленчуковата си градина, пушех цигара след цигара и ровех из боклука за счупената снимка – единственото,

на което бъдещият ми съпруг държеше, а аз, без да искам, го бях унищожила.
Отговорите, които получих, бях неприветливи и кратки. Между мусенето и телефонните разговори, докато се караше отново с фирмата за почистване, тя обясни, че ако искам да науча повече за живота на Улф, трябва да спечеля неговото доверие.
— Доверието му? Дори усмивка не мога да спечеля от него.
— А опитвала ли си се да го накараш да се усмихне? – присви очи тя, докато проверяваше дали не лъжа.
— Трябва ли? На практика той ме отвлече.
— Освен това те спаси от родителите ти.
— Не съм искала да ме спасява.
— Двете неща, за които човек трябва да благодари, без да има нужда да го молят, са, когато го обичат и когато го спасяват. На теб ти бяха предложени и двете. Ти обаче, мила моя, май си доста неблагодарна.
Госпожа Стърлинг, заключих аз, съвсем си беше изгубила разсъдъка. Изобщо не звучеше като жената, която беше убеждавала вчера бъдещия ми съпруг да покаже малко милост към мен, когато ги подслушвах. Прозрях замисъла й. Опитваше се да стопи ледовете помежду ни и в същото време го играеше адвокат на дявола.
Според мен си губеше времето. И в двата случая.
И все пак заяжданията с госпожа Стърлинг бяха най-добрата част от деня ми. Тя ми показваше повече обич и отношение от Улф и баща ми, взети заедно.
Със съпруга ми трябваше да се появим в дома на родителите ми в шест за вечеря. Първото ни гостуване на вечеря като годеници. Госпожа  Стърлинг  каза,  че  идеята  била  да  покажем  на  моите родители, че съм щастлива и за мен се грижат. Помогна ми да се вмъкна в жълтата макси рокля от шифон и подходящи за тоалета ми  сандали  на  висок  ток  на  Джими  Чу11.  Когато  ми  правеше косата пред огледалото, ми хрумна, че закачките ни за времето, обичта   ми   към   конете   и   нейната   слабост   към   романтичните книги много ми напомня за отношенията ми с Клара. В гърдите ми се надигна чувство, което страшно ми заприлича на надежда.
[*Малайзийски дизайнер, установил се в Лондон. Създадената от него компания е известна с ръчно изработените дамски обувки.]
Ако тук имах приятелка, щеше да е далеч по-поносимо. Новият ми ухажор, разбира се, май улови обзелия ме крехък оптимизъм, защото реши да го премаже и изпепели, като ми изпрати съобщение:
Ще закъснея. Среща там. Нем, без номера.

Дори на първата ни вечеря с родителите ми трябваше да закъснее. И естествено, още си мислеше, че ще тръгна да бягам.
По пътя във вените ми сякаш се разливаше топлина. Черният кадилак ескалейд спря до тротоара пред къщата на родителите ми. Мама и Клара изтичаха, за да ме напрегръщат и нацелуват, сякаш се връщах от бойното поле. Баща ми стоеше на вратата, облечен в строг костюм, мръщеше се, докато вървях към него, преплела ръце с жените от предишния ми дом. Влязохме. Не смеех да го погледна. Изкачих четирите стъпала до входната врата, а той просто се отдръпна, за да ме пусне да вляза. Не ме прегърна, не ме целуна, дори не се пошегува с мен.
Отместих поглед. Раменете ни се докоснаха и сякаш неговото съсече моето със строгата си, ледена стоика.
— Изглеждаш красива, вита мия – прошепна мама зад мен, докато подръпваше подгъва на роклята ми.
— Свободата се съгласява с мен – казах заядливо, обърнала гръб на татко, влязох в трапезарията и си налях вино, преди Улф да пристигне.
Следващият час прекарахме в ленив разговор с майка ми, докато баща ми държеше чаша бренди и ме гледаше отвисоко от другата страна на стаята. Клара дойде и отидохме в салона, предложи ни освежителни и сладки, за да залъжем глада си.
— Нещо мирише – сбърчих нос.
— Сигурно е годеникът ти – каза баща ми и се облегна на своя директорски стол. Майка ми се разсмя на думите му.
— Имахме малка злополука в задния двор. Вече всичко е наред. Отлетя още един час, удавен в думи, докато майка ми осведомяваше мен и баща ми за последните клюки относно отчаяните съпруги от Клуба. Кой се е оженил и кой се е развел. Кой изневерява и на кого изневеряват. Малкият брат на Анджело искал да предложи на приятелката си, по Майк Бандини, баща му, заявил, че обявяването на годежа ще е неуместно, след като
надали Анджело скоро ще се ожени. Благодарение на мен.
Мама прехапа устни, когато осъзна, че думите й са прозвучали почти като обвинение, пръстите й се заиграха с подгъва на ръкава й. Често го правеше. Отдавах го на ниското й самоуважение след годините брак с баща ми.
— Разбира се, Анджело ще продължи напред – махна тя във въздуха.
— Мисли какво говориш, София. Добре ще ти се отрази – посъветва я баща ми.
Когато часовникът на дядо би за втори път тази вечер – отбелязвайки осем часа, – минахме в трапезарията и започнахме с предястието. Не желаех да извинявам Улф, след като всичките

ми съобщения до него останаха без отговор. Сърцето ми беше изпълнено със срам и потънало в огорчение от унижението, че мъжът, който ме отдели от семейството ми, така ме подвежда.
Тримата се хранехме, свели глави. Потракването на съдинките за солта и пипера и приборите беше непоносимо високо сред тишината в стаята. Умът ми се връщаше към бележките от дървената кутия. Решила бях, че всичко е грешка. Сенатор Кийтън не можеше да е любовта на живота ми.
Най-омразният човек в живота ми? Безспорно. Другото щеше да е преиначаване.
Клара поднесе претоплените предястия малко преди звънецът на вратата да звънне. Вместо да почувствам облекчение, у мен се настани още по-голям ужас, тежък като олово. Тримата поставихме вилиците си и се спогледахме. И сега какво?
— Ами чудесно! Каква прекрасна изненада – мама плесна с ръце.
— Като рака – баща ми попи ъгълчетата на устата си със салфетка.
Минута по-късно Улф влезе облечен в костюм, шит по поръчка, гарвановочерна разрошена коса и с изражение на лицето, в което се четеше целеустременост, граничеща със заплаха.
— Сенатор Кийтън – подигравателно се усмихна татко, без да вдигне очи от ястието си, домашно направена лазаня. – Както разбирам, най-накрая сте решили да ни удостоите с присъствието си.
Улф нехайно ме целуна по главата и възненавидях начина, по който копринен сатен се уви около сърцето ми и го притисна от щастие. Мразех го, защото толкова много закъсня, защото беше толкова безгрижен, намразих и себе си за това, че глупаво се разтопих само заради начина, по който се почувствах, когато устните му докоснаха косата ми. Баща ми проследи сцената  изпод очи, извил уста в развеселено удовлетворение.
Нещастна си, Франческа, така ли? Подиграваше ме погледът му.
Да, татко. Нещастна съм. Браво на теб.
— Защо закъсня толкова? – прошепнах, ударих по бедрото Улф под масата, докато сядаше.
— Дела – кратко отвърна той, разгъна салфетката на скута си с жест, сякаш размахваше камшик, и отпи щедро от виното.
— Не само работиш по цял ден – подхвана без увертюри разговора баща ми, облегнал се и преплел пръсти на масата, – но изпращаш и дъщеря ми в колеж. Мислиш ли да ни дариш с внуци в следващото десетилетие? – попита той равно, без изобщо да се съобразява с някого или да увърта от приличие.

Поведението на баща ми беше прозрачно ясно, разбрах без сянка от съмнение, че тук не става дума само за моето образование.
В промеждутъка от както напуснах къщата и тази вечеря той беше имал възможност да помисли.
Бъдещите деца на Улф Кийтън – без значение колко кръв на Роси ще тече във вените им никога нямаше да наследят имотите и дейността на татко. Сенатор Кийтън нямаше да го допусне. И така, бракът ми с Улф не само убиваше мечтата му неговата съвършена дъщеричка да отгледа красиви и добре възпитани, безмилостни деца, но и убиваше наследството му. Баща ми бавно започваше да къса емоционалната си връзка с мен, за да предпази собственото си сърце от болката, въпреки че междувременно разбиваше моето на парчета.
Погледът ми се стрелна към Улф, който погледна своя
„Картие“, очевидно очакваше вечерята да приключи.
— Попитай дъщеря си. Тя отговаря  за  училищния  си  график. И за утробата си.
— Съвсем точно, за мое най-голямо разочарование. Жените имат нужда от истински мъже, за да им кажат какво искат. Оставени сами на себе си, те са склонни към безразсъдни грешки.
— Истинските мъже не пикаят газ, когато съпругите им получават по-високо образование и сила да оцеляват и без тях, простете ми за езика.
Улф дъвчеше, устата му беше пълна с лазаня, с пръст ми показа да му подам пипера. Намираше се на вражеска територия, а изглеждаше свеж като краставичка.
— Стига, хайде – сподавено се засмя майка ми и потупа баща ми по ръката на масата. – Чухте ли най-новата клюка за последния фейслифтинг на съпругата на губернатора? Говори се, че изглеждала постоянно учудена, и то не заради неговия скандал с данъците.
— Какво ще учиш, Франческа? – баща ми насочи вниманието си към мен и прекъсна мама. – Надали си вярваш, че можеш да станеш адвокат.
Без да искам, изпуснах вилицата си в лазанята. Дребни пръски домати политнаха към жълтата ми рокля. Попих петната със салфетката, преглътнах.
— Не си в състояние и едно ядене да изядеш, без да се омажеш
– натякна баща ми и набоде лазанята си с хладнокръвна жестокост.
— Защото баща ми ме унижава пред годеника ми и майка ми – изправих рамене. – А не защото съм неспособна.
— Ти си средноинтелигентна, Франческа. Можеш да станеш адвокат, но вероятно няма да си от добрите. И един ден не си

работила през живота си. Ще бъдеш мързелив служител и ще те уволнят. Ще похабиш чуждото време и усилия, а и своите също. Да не споменаваме възможността, само защото си съпругата на сенатор Кийтън, да отнемеш шанса на някой, който наистина заслужава работата. Шуробаджанащината е най-страшната болест на Америка.
— Не беше ли организираната престъпност – обади се Улф и отново отпи от виното.
— Ами ти? – Баща ми погледна към бъдещия ми съпруг с изражение, което щеше да ме залепи за стената, ако беше насочено към мен. Съпругът ми обаче остана по-невъзмутим от всякога. – Горещо ти препоръчвам да премислиш поведението си. Ще ми позволиш ли да ти напомня, че идвам от нищото? Няма да седя и да гледам как съсипваш всичко, което имам. Аз съм човек с много възможности.
— Заплахата беше чута – изсмя се Улф.
— Значи аз трябва да си седя у дома и да раждам бебета, така ли? – бутнах чинията си, гладът ми се беше стопил заради храната, разговора и компанията. Погледът на майка ми шареше помежду ни, очите й бяха колкото чаши. Всичко беше страшна каша, в чийто център се мъдрех аз.
Баща ми метна салфетката си върху чинията като сигнал за прислужниците, че е приключил. Две мигом се втурнаха, за да разчистят. Кимаха и кимаха, и кимаха.
Страх го беше.
— Това няма да е лошо начало. Въпреки че със съпруг като твоя само Бог знае какво ще е.
— Съпруг, който ти избра – забих в нещо вилицата си, като си представях, че е в сърцето му.
— Преди да науча, че се кани да те накара да работиш като някаква…
— Жена от двайсет и първи век? – довърших изречението вместо него, веждите ми скочиха чак до косата. До мен Улф се разсмя над чашата си с вино, раменете му се разтресоха до моите. Баща ми допи питието си, след това напълни отново чашата си.
Носът му беше станал по-червен и подпухнал, бузите му – порозовели под жълтеникавия оттенък на кожата му на светлината от полилея. Баща ми пиеше много внимателно. Иначе, не тази вечер.
— Училището ти по обноски беше скъпо и с изключително натоварена дневна програма за хора с богатство и връзки.  Фактът, че се справяше добре в Швейцария, не означава, че ще оцелееш в истинския свят.
— Така с, защото ти ме държа на завет от целия свят.

— Не, това е, защото ти не можеш да се справиш с истинския свят – грабна пълната си чаша вино и я метна през стаята. Стъклото се пръсна на хиляди парченца, щом удари стената, червеното вино се разля по килимите и тапетите като кръв.
Улф стана, опря ръце на масата и се приведе, впил поглед в татко. Светът спря да се върти и всички в стаята се смалиха, затаиха дъх и насочиха очи към годеника ми. Дъхът ми стана треперлив.
— Това е последният път, когато повишаваш глас на годеницата ми, да не споменаваме мятането на разни предмети като някаква калпаво дресирана циркаджийска маймуна. Никой, и наистина имам предвид нито един човек на тази планета, не може да говори на бъдещата госпожа Кийтън по този начин. Единственият гняв, който трябва да понася, е моят. Единственият човек, пред когото отговаря, съм аз. Единственият мъж, който я поставя на мястото й, ако и когато е необходимо, ще. Бъда. Аз. Ти ще се държиш с уважение, разбиране и учтивост към нея. Кажи ми, ако не си разбрал правилно думите ми, и ще си поставя за цел да превърна в прах и пепел всичко, на което държиш.
Въздухът натежа от заплахата, а аз вече не бях сигурна към кого трябва да съм лоялна. Мразех и двамата, но трябваше да избера единия. В крайна сметка Улф щеше да стане мой съпруг.
— Марио! – извика баща ми охраната. Той да не би да ни изхвърляше? Не исках да присъствам на подобно събитие. Не бих могла да понеса унижението да ме изхвърлят от собствената ми къща. Впих поглед в очи те на баща си. Същите очи, които доскоро бяха грейвали от гордост и уважение всеки път, когато влизах в стаята, защото се очакваше да изпълня мечтите му да се оженя за добро италианско момче от семейство от Клуба и да напълня тази къща с щастливи, привилегировани внуци.
Погледът му беше празен.
Скочих от мястото си, краката ми тромаво се запрепъваха по килимите. Вървях без посока. Сълзи замъгляваха погледа ми, някак се добрах до гостната на първия етаж в другия край на къщата, където се намираше роялът.
Бързо си избърсах лицето, скрих се зад рояла и събрах тюла на лятната си рокля, за да не ме види никой, ако влезе в стаята. Детинско беше, но не исках да ме открият. Увих ръце около краката си и зарових лице в тях. Цялото ми тяло трепереше, докато хлипах.
Минаха няколко минути, преди да усетя, че не съм сама. Безсмислено беше да вдигам поглед. Който и да беше, не желаех компанията му.
— Вдигни си главата.

Боже. Пулсът ми се ускори от гласа му. Защо той?
Не помръднах. Чух как прекоси стаята, шумът от стъпките му ставаше все по-отчетлив, докато вървеше към мен. Най-накрая вдигнах поглед и видях годеника си приклекнал пред мен със сериозно изражение.
Открил ме беше.
Не знам как, но беше успял да ме намери.
Не го беше направила  майка  ми.  Нито  баща  ми.  Нито  Клара. Той.
— Защо закъсня толкова? – избухнах срещу него, избърсах лице с длани. Изпитах детинско желание да потърся подкрепата му, нямах си никой друг. Мама и Клара бяха добронамерени, но срещу баща ми бяха напълно безпомощни.
— Работата.
— Работата можеше да изчака до утре.
— Би могла, стига баща ти да не се беше намесил в картинката
– челюстта му се стегна. – Имах среща в един бар, казва се
„Мърфи“. Оставих си там куфарчето. Изчезна от погледа ми, после в кухнята необяснимо как избухна пожар, скоро обхвана и кръчмата. Можеш да предположиш какво се е случило.
Примигнах срещу него.
— Италианците и ирландците в този град враждуват още от началото на двайсетте години.
Изви вежда.
— Баща ти е накарал да ми откраднат куфарчето и да бъде изгорено. Искал е да унищожи доказателствата, които имам срещу него.
— И успя ли?
— Що за идиот ще си държи най-ценните документи на едно място без резервни копия и ще се разкарва с тях посред бял ден?
От типа идиоти, с които баща ми си имаше вземане-даване.
— Ще му кажеш ли? – подсмръкнах.
— Нека да поживее озадачен. Страшно забавно е.
— Той няма да се спре.
— Чудесно. Аз също.
Знаех, че казва истината. Също така знаех, че беше проявил много повече искреност, отколкото някога бях успявала да измъкна от баща си.
Парченцата от пъзела си идваха на мястото. Баща ми беше планирал тази вечер като провал. Желанието му е било да унищожи онова, което Улф е притежавал срещу него, а че аз стоях и чаках Улф, който в същото време е трябвало да се справи със застрашаващото репутацията му събитие, беше приятен, тлъст плюс.

— Мразя го. – Взирах се в пода, изстрелях горчивите думи.
Мислех ги с всяка клетка и капка кръв в тялото си.
— Знам. – Улф седна пред мен, скръсти дългите си, мускулести крака в глезените. Погледнах към ръба на официалните му панталони. Чорапите изобщо не се виждаха. Костюмът му беше ушит по поръчка точно като за височината и телосложението му и му беше по мярка, както и всичко, свързано с него. Човек, който изпипва до такава степен всяка подробност, реших аз, щеше да отвърне с още по-жесток и премерен удар, когато реши да накаже баща ми.
А баща ми нямаше да се спре, докато не го съсипеше. Единият от тях щеше да убие другия, а аз – горката идиотка, бях като в капан във войната им.
Затворих очи, опитах се да си събера ума и да намеря сили да изляза от тази стая, да се изправя пред родителите си. Всичко беше такава бъркотия.
Аз съм кутре, което никой не иска, притичвам от врата на врата в поройния дъжд и търся подслон.
Бавно и въпреки че умът ми говореше друго, припълзях в скута на бъдещия си съпруг. Знаех, че по този начин вдигам бял флаг. Предавах се пред него. Търсех закрилата му както от баща си, така и от вътрешния си смут. Влитах направо в клетката си, молех го да ме заключи вътре. Защото красивата лъжа беше далеч по- желана от ужасната истина. Клетката беше топла и сигурна. Никакво зло не можеше да ме намери. Увих ръце около врата му, зарових глава в стоманената му гръд и затаих дъх, за да спра поредното изхлипване.
Той замръзна, тялото му се скова от внезапната ни близост.
Спомних си как госпожа Стърлинг ме посъветва да го убия с обич. Да го победя с любов.
Спри. Строши обвивката. Почувствай ме. Приеми ме.
Усетих как ръцете му бавно обгръщат тялото ми, сякаш приемаше моята капитулация, отваряше вратите и разрешаваше на армията ми да се скрие в кралството му, ранена и изгладняла. Сведе глава и улови в шепи лицето ми, вдигна главата ми. Погледите ни се срещнаха. Бяхме толкова близо, че виждах неописуемата, сребриста отсянка на ирисите му. Бледа и страшна като планетата Меркурий с ледени, сини петънца в кратерите. Веднага разбрах, че има пролука в маската му от безразличие и че моята задача е да се промъкна през пролуката и там да засея семената си. Да ги отгледам като зеленчуковата си градина и да се надявам с всички сили, че ще разцъфтят.
Той наклони глава, устните ни се сляха, сякаш вече се познаваха. Осъзнах – и не се смутих, – че това беше истината.

Целувката беше предпазлива и закрилническа. Един безкраен миг се опознавахме с предпазлива нежност. Единственият шум, който се чуваше, беше от целувката ни, която заличаваше дълбоки рани. Когато се отделихме един от друг, сърцето ми се сви в гърдите ми. Страхувах се, че той ще излезе гневен от стаята, както беше направил последния път, когато се целунахме. Но Улф прокара палец по лицето ми, навъсен мрачно.
— Стига ли ти толкова общуване с баща ти за тази седмица, Нем?
Поех треперливо въздух.
— Мисля, че ми стига за цяла година.
— Добре. Защото започвам да мисля, че не съм общувал достатъчно с годеницата си и бих искал да поправя тази грешка.

Докато пътувахме към вкъщи, Улф преплете пръсти в моите и притисна ръката ми към мускулестото си бедро. Гледах през прозореца, на устните ми имаше лека усмивка. Реших да се правя, че я няма, толкова издайническа беше. След като излязохме от стаята с рояла, майка ми надълго и нашироко се извинява за катастрофалната вечеря. Баща ми никакъв не се виждаше, шофьорът му спря до тротоара. Майка ми се извиняваше, а той вероятно отиваше някъде, за да заговорничи срещу бъдещия ми съпруг. Не че така нареченият ми годеник изглеждаше особено притеснен от създалото се положение.
Прегърнах майка си и й казах, че я обичам. Искрена бях, макар да осъзнавах, че вече я възприемам по друг начин. Докато растях, наистина мислех, че майка ми може да ме защити от всичко. Дори от смъртта. Вече не мислех така. Всъщност една малка, изплашена част от мен подозираше, че е съвсем близо денят, в който ще трябва аз да я защитя. Зарекох се никога да не постъпвам с детето си така, както тя постъпи с мен.
Когато имах дъщеря, щях да я закрилям от всички, дори от баща й.
Дори от нашето наследство.
Дори от дървените кутии, които бяха десетилетна традиция.
Улф ми помогна да си облека сакото и съсече майка ми с поглед, който тя не заслужаваше.
Сега в колата ръката му лежеше върху моята, придърпа я дълбоко в скута си, съвсем близо до слабините си. Седях притиснала плътно бедра, но не отдръпнах ръката си. Имаше нещо, което нито можех да отрека, нито пък вече ме беше грижа за него: желаех бъдещия си съпруг.

С Анджело чувствах топлина и замайване. Имах чувството, че съм под дебело одеяло от сигурност. С Улф сякаш изгарях. Като че можеше да сложи край на живота ми във всеки един момент, а аз можех само да се надявам на неговата милост. Чувствах се в безопасност, но не и сигурна. Желана, но нетърсена. Предизвикваща възхищение, но необичана.
Прибрахме се у дома. Госпожа Стърлинг седеше в кухнята и четеше исторически роман. Влязох за чаша вода, Улф ме последва. Щом вдигна очи от пожълтелите страници, бутна очилата си за четене на носа си и се ухили.
— Как беше вечерта? – запримигва с престорена невинност. – Приятна, така ли да разбирам?
Фактът, че влязохме в кухнята заедно за пръв път, откакто се познавахме, вероятно издаваше сключеното помежду ни примирие.
— Излез – нареди Улф, по в гласа му не прозвуча нито заплаха, нито учтивост. Госпожа Стърлинг скокна, позасмя се, докато си наливах вода, без да поглеждам към него. Бяхме дошли тук, защото той искаше да остане още малко време с мен. Не се съмнявах, че не проявява никакъв интерес нито към състоянието ми, нито към възможността да си побъбрим. Категоричността на онова, което предстоеше да се случи помежду ни, ме удари някъде между сърцето и утробата и предизвика вълни от страст и паника в тялото ми.
— Искаш ли вода? – гласът ми прозвуча високо. Все още стоях гърбом към него.
Улф покри тялото ми със своето, пръстите му се плъзнаха по бедрото ми нагоре над стомаха ми. Обхвана с шепи малките ми гърди, накара ме да ахна от изненада и необяснима наслада. Топлите му устни бяха на рамото ми и усетих как се  втвърдява зад мен, чувствах как се притиска към бедрата ми. Сърцето ми запърха в гърдите ми като пеперуда. О, Боже мой. Беше горещ и твърд навсякъде, така, както тялото му ме покриваше като щит, се чувствах едновременно безпомощна и непобедима.
Изпих водата си на премерени глътки. Печелех време, докато пръстите му нежно щипеха връхчетата на гърдите ми през
роклята и сутиена. Нададох тих стон, извих неволно гръб. Наложи се да оставя чашата на плота, преди пръстите ми да я изпуснат. Той се засмя. Ръката му отново се плъзна надолу по крака ми и се промъкна в страничната цепка на роклята ми. Пръстите му погалиха ръба на памучното ми бельо и той простена в ухото ми, накара ме цялата да настръхна. Вместо да бягам, за да спася живота си – всяка частица на тялото ми крещеше точно това да направя, – аз исках да се разтворя в

ръцете му. Аз, идиотката, му бях казала, че не съм девствена. Сега трябваше да се справя с последствията на глупавата си лъжа.
— Вода? – промърморих, бельото ми беше прилепнало от влага към тялото ми и бях ужасена. Усещах тялото си разбунтувало се и жадуващо за приключения под пръстите му, но умът ми ми казваше, че продължаваме да сме врагове.
С тласък се прилепи най-плътно отзад към мен и усетих твърдостта му през роклята си, отново простенах. Стоях притисната към плота. Болката, която изпитвах, се преплиташе с непонятно за мен удоволствие. Част от мен искаше отново да усетя твърдото му тяло така прилепено в моето.
— В момента не съм в настроение за друго, освен за бъдещата си съпруга.
— Аха.
Гледах към тавана, трескаво мислех какво да кажа. Щеше ли да ме обладае отзад като някакво животно? Сексът беше непозната територия, в която не бях нагазвала. Имах предоволно време да сърфирам из интернет и да изчета всичко за бъдещия си съпруг. Беше женкар и имаше повече от предостатъчно приятелки и връзки. Жените неизменно бяха добре образовани, дългокраки, с бляскави коси, известни имена и завидно потекло. По таблоидите винаги висяха на ръката му и зяпаха лицето му сякаш е рядък дар, който предлагаше само на тях. Сред скриптящите чак от безукорна чистота теми около него попаднах и на много заглавия, които граничеха със скандал. Хотелски стаи с кошчета, пълни с презервативи, инцидент в тоалетната на някаква гара, организиран от неговата политическа партия, и как останал заключен два часа в колата с европейска принцеса за ужас на семейството и страната й.
— Трябва да забавим темпото. Все още не те познавам.
Ръката ми трепереше, когато я вдигнах към рамото му и го избутах смутено, без да има никаква сила в допира ми. Все още стоях с гръб към него.
— Леглото ще ни помогне да поправим пропуска – посочи той.
Защо не се бях спряла, преди да го подразня с думите, че съм спала с Анджело. С времето лъжата ставаше все по-голяма и по- важна.
Той ме завъртя, така че да застана с лице към него и ме притисна до плота. Едновременно бях удивена и притеснена с каква лекота ме действаше.
— Да забавим – повторих, гласът ми трепереше при всяка дума.
— Да забавим – като ехо прозвуча той, вдигна ме на плота. Пъхна крак между моите, сякаш го е правил вече хиляди пъти. Което си беше самата истина – правил го беше. Не само с мен.

Роклята ми беше повдигната и по бельото ми личаха издайническите следи от обзелото ме желание. Погледна надолу и видя. Ръцете му обгърнаха задника ми, притисна ме към себе си, мъжеството му се удари в най-чувствителната ми точка и дъхът ми секна от чувството, бельото ми овлажняваше.
Страшно много овлажняваше.
Прогизнах. Засрамих се до смърт. Надявах се, че няма да ме докосне там долу, защото това щеше да докаже как копнеех за него.
Притворих очи, клепките ми бяха натежали от желанието, което изпитвах. Постави устните си върху моите и ме целува дълго и властно, нахлуваше в устата ми с ритъм, от който се разрастваше кълбо от топлина. Премаза ме с тялото си и потри възбудения си член в центъра ми. Прокарах пръсти по гърба му, както бях виждала да правят жените по филмите, наслаждавах се на силата да го докосвам, както ми харесва. Чувствах се добре и не исках да мисля за друго. Като например каква лъжа бяха отношенията ни. Или колко по-добра беше лъжата от истината – действителността на моя живот. Потиснах чувствата си към баща ми, копнежа по Анджело и тревогата за мама.
Бяхме само двамата в балон, който знаех, че няма как да не се пръсне.
Улф пъхна ръка между нас. Усетих през бельото си как потрива пръст в мен. Бях толкова влажна, на езика ми трептеше извинение, че реагирам по този начин на тялото му. Не спираше да ме целува и всеки път, в който надавах стон или звук на удоволствие, той се разсмиваше.
— Толкова си отзивчива – промърмори между все по-смелите, дълги и влажни целувки с чувство, което реших, че е истинско възхищение, пръстът му долу се движеше още по-бързо. Това, че съм отзивчива, лошо ли беше, или добро? Още нещо, за което трябваше да се притеснявам като добро момиче. Осъзнах, че все по-широко отварям крака за него, приканвам го да продължи с магията си. Някои момичета се докосваха, но аз предпочитах да се въздържам. Не че си мислех, че е нередно, просто знаех, че не бива да рискувам да изгубя девствеността си дори случайно. Тя беше безценна. Но той беше мой бъдещ съпруг и изглежда, това, което правеше, му харесваше.
Както и на мен.
Знаех, че първият път вероятно ще изпитам болка, но част от мен се радваше, че щеше да се случи в прегръдките на опитния Улф. Изтръпнах цялата, чувствах се сякаш всеки миг ще избухна. Бях на ръба на нещо неизразимо. Устата му се движеше срещу

моята още по-гневно, но знаех, че този гняв сега не прилича на онзи от деня, в който ме изхвърли от стаята си.
— Толкова влажна – гърлено простена той, палецът му навлезе в мен през бельото ми. Извих гръб и затворих очи, тялото ми избухна с хиляди различни усещания. Пръстите ми несигурно се насочиха към слабините му. Беше огромен, твърд и дори по- топъл, отколкото останалата част от тялото му. Страшна мисъл мина през ума ми. Исках да го усетя в устата си.
Какво си мислех? Защо ще искам подобни неща? Това със сигурност не беше нещо, което ще споделя с Клара или с мама. Нямаше да го кажа дори на госпожа Стърлинг.
Исусе, Франческа. Устата. Ти си извратена.
Улови ме здраво за бедрата и уви краката ми около кръста си. Целуваше ме и сам вървеше по своя път на удоволствието, ръцете ми все още лежаха около врата му. Осъзнах, че ме носи към спалнята – неговата или моята – и че не мога да отида там. Трябваше да му кажа, че това ще е първият ми път. В моя свят си имахме правила. И едно от тези, които спазвах, беше никакъв секс преди брака. Предвид положението ни това беше изключително странно. Трябваше да избера кога и къде да изясня въпроса.
— Пусни ме – едва успях да кажа между опияняващите целувки.
— По принцип с уста не го правя, но си толкова влажна, че можеш и кол да приемеш в себе си.
Моля? В гърлото ми се надигна страх, стисна като челюсти врата ми от вътре. Почти беше готов да ме изчука направо на пода. На половината път на стълбището го заблъсках да се отдръпне от мен, пуснах краката си от кръста му. Веднага ме пусна, наблюдаваше как се отдръпвам от прегръдката му, ударих се гърбом в стената.
— Немезида? – намръщи се той, навел глава. Изглеждаше по- скоро объркан, отколкото гневен. Каквито и недостатъци да имаше, Улф никога не ме беше принуждавал да правя каквото и да било във физическо отношение.
— Казах, че не съм готова!
— Също така го каза, сякаш лично те водя към вратите на Ада.
Какъв е проблемът?
Объркана бях от поведението си. Объркана както от лъжата си, че съм опитна, така и от девствеността си. На последно място по ред, но не и по значение, бях засрамена от отчаяното желание, което изпитвах към него. Съвсем малко ми трябваше, за да забравя с лекота Анджело. Стигаше ми да усетя възбудата  на Улф, опряна в точката на моята женственост.

— Ти девствена ли си? – на устата му заигра, но не се появи усмивка. Годеникът ми толкова рядко се смееше, че вече се съмнявах дали е способен на истинска радост.
— Естествено, че не съм – ударих по бедрото си и се обърнах да се прибирам в стаята си. Улови ме за ръка и ме върна обратно в прегръдката си. Разтопих се до тялото му като масло върху нагорещен тиган. – Трябва ми малко време, това е. Ти все пак си по опитен.
— Не говорим за състезание.
— Видях вестниците – присвих обвинително очи. – Ти си Казанова.
— Казанова. – Мускулите по гърдите му заиграха срещу моите, когато се разсмя на думите ми. – Да те съпроводя ли до най- близкия времеви портал, за да те върна в шестнайсети век? – попита с престорен английски акцент.
Знаех, че звуча като прекалено срамежлива мома. Още по-лошо
– знаех, че съм възпитана да съм такава и да се отърва от остарелите си скрупули нямаше да е лесно. Но не бях на деветнайсет. Не точно. Имах обноските на петдесетгодишна жена и житейски опит на проклето прощъпулниче.
— Забрави.
Пое дъх през зъби, ухилен подигравателно.
— Добре. Никакво чукане. Ще си играем на свалки. Като за големи. Отглас от миналото.
Това звучеше едновременно опасно и красноречиво. Само представата да съм с него в едно и също помещение при затворена врата ми се струваше някак скандална.
— В твоята стая? Вдигна рамо.
— Ти избираш. Един от нас трябва да си тръгне, след като приключим. Не споделям леглото си с жени.
— А с мъже? – отново се върнах към своето аз, доволна, че отново сме на приятелска територия.
— Внимавайте с приказките, госпожице Роси, освен ако не държите да се окаже, че устата ви е около моя дълъг и твърд и така навлязъл във вас пенис, че малко остава челюстта ви да се откачи.
Знаех си, че този път се шегува, дори се наложи да прикрие усмивката си, като сведе глава.
— Спането също ли е някакъв принцип?
— Да.
И така, той не споделяше леглото с партньорката си, не правеше орален секс и връзките с жени не го интересуваха. Не

знаех много за срещите, но бях почти убедена, че бъдещият ми съпруг не е добра партия.
Имам чувството, че се задава въпрос в стил „Франческа“ – оглеждаше ме подробно и осъзнах, че замислено дъвча устата си.
— Защо не правиш орален? – попитах и отново се изчервих. Фактът, че водехме разговора си посред салона, където госпожа Стърлинг можеше да ни чуе през тънката врата на стаята си, не ми помагаше да преодолея задръжките си.
Улф изглеждаше всичко друго, но не и смутен, наблюдаваше ме лениво, опрял рамо на стената.
— Всъщност вкусът на оралния секс ми харесва. Не понасям обаче онази част от него, която е свързана с навеждането.
— Мислиш, че е унизително ли?
— Няма да коленича никога заради никого. Не го приемай лично.
— Естествено, има куп пози, които няма да го изискват от теб.
Какви ги говорех?
Ухили се.
— Във всяка една от тях човекът, който осигурява удоволствието, изглежда като тъпанар.
— А как така никога не споделяш с никого леглото си?
— Хората си отиват. Безсмислено е да се привързваш към тях.
— Предполага се, че съпругът и съпругата остават заедно.
— И въпреки това ти си повече от преизпълнена с желание да загърбиш цялата създала се ситуация и да се махнеш от тук, нали, скъпа моя?
Замълчах. Отблъсна се от вратата и направи стъпка към мен, вдигна с палец брадичката ми. Улф грешеше. Или поне не беше съвсем прав. Вече не държах да се измъкна на всяка цена от него. Особено след като осъзнах, че моите родители няма да се борят за мен. Анджело беше казал, че ще се съберем в този живот, но оттогава не бях го чувала. С всеки изминал ден ставаше все по- лесно да дишам без чувството, че в дробовете ми е забит нож.
Но не бих го признала пред Улф. Не бих изговорила онова, което тялото ми ми довери, докато бяхме в стаята с рояла на родителите ми.
Измъкнах се от прегръдката му, казах му всичко, което трябваше да кажа.
Още не съм готова.
— Лека нощ, Злодею – тръгнах към спалнята си.
Дрезгавият му глас премина като пръсти по гърба ми, беше станал по-отстъпчив. Приемаше нежеланието ми да бъда с него по този начин.
— Приятни сънища, Немезида.