Крадецът на целувки

10

Улф

Наблюдавах от задната седалка на кадилака ми как наетият от мен частен детектив тръшва вратата на колата си и отива да почука на вратата на семейство Роси. Отвори майката на Франческа. Той й подаде светлокафявата папка и се обърна да си върви, без дума да каже, както му бях наредил.
Артър Роси се опита да унищожи доказателствата, които имах срещу него.
Аз щях да унищожа него.
Напълних улиците на Чикаго с още полицаи и къртици. През изминалите три десетилетия той управляваше улиците с железен юмрук. А ето че за няколко кратки седмици успях да унищожа голяма част от властта му.
Детективът, когото наех, ми съобщи, че Артър все повече пие, не си доспива и е вдигнал ръка срещу двама от най-доверените си хора. За пръв път от трийсет години беше забелязан да напуска някои от собствените си стриптийз клубове, вонящ не само на пури и алкохол, но и на жени. Две от жените, пришълки в града, проявиха глупостта да позволят на детектива да ги снима с Артър.
Здраво го оплетох в проблеми и май неговият проблем с името Кийтън изобщо не показваше изгледи да се урежда.
Наблюдавах как по лицето на майката на Франческа плъзват болка и срам, докато вадеше снимките от плика. В същото време в ръката си стисках писмо. Адресирано беше до мен, а подател беше съпругът й. В писмото можеше да има и антракс, убеден  бях, но тогава уликите срещу него щяха да са твърде силни.
Майката на Франческа тръгна след белия хюндай на частния детектив, но той вече беше потеглил и тя не успя да го разпита за снимките, които й беше показал.
Отворих писмото и му хвърлих един поглед.
Покана за тържество по случай годежа на дъщеря му с мен.
Подозрително беше, но част от мен реши все пак да не бъде напълно убедена в подлите му намерения. Реших, че иска да се покаже и да накара хората да мислят, че сватбата става с неговата благословия в опит да овладее по-добре положението. А и пожарът в заведението се оказа в негова вреда. Куфарчето ми (което не съдържаше никакви доказателства срещу него, както

някой му беше казал) беше изчезнало, той обаче беше нагазил лошо в територията на ирландците, които считаха пожара за нападение срещу тях.
Да се каже, че срещата между Франческа и родителите й е завършила неблагоприятно, щеше да бъде най-голямото омаловажаване за последния проклет век, а едно тържество би им дало възможност да оправят отношенията си. Не че имах планове да си играя на семейство и семейни драми с гангстер, само че последното, което исках, беше свързана със скандал сватба и цивреща булка. Бъдещата госпожа Кийтън, за мое неудоволствие, се усъвършенстваше в ролята на фонтана пред Бъкингамския дворец и си изреваваше очите всеки път, когато делата кривваха от нейните съвършени представи, достойни за
„Инстаграм“.
Франческа отново беше на църква. Прекарваше много време в църквата, защото, освен че беше фалшиво скромна и ревла, тя беше и – познахте – скрита монахиня. Доброто в тази ситуация беше, че ми печелеше нови поддръжници. Всички обичаха представата за примерното християнско семейство. Не им трябваше да знаят, че невестата проявява повече интерес да си ляга със семейния приятел.
Днес Франческа беше прегледала украсата за предстоящата ни сватба. Разбрахме се, че не е необходимо да репетираме вечерята. Избрахме сравнително кратка церемония в дома Господен, последвана от скромно тържество в дома на родителите й.
В писмото си Артър, освен това питаше дали ще окажем на семейство Роси честта да останем през нощта в дома им и да имаме празнична закуска на другия ден.
Добра възможност беше най-накрая да седна с него на една маса и да му изложа всичките си замисли един по един. Да му обясня как ще му отнема всичко, за което е работил. След това да му сервирам новината, че никакви суми, нито имоти, нито славата, която си беше спечелил през годините, нямаха значение, и да го накарам да осъзнае, че нищо няма да му помогне в окаяното му положение.
С Франческа нямаше да го дарим с внуци.
От полза би било невестата ми да прекара известно време с майка си. Като награда за разумното й поведение.
— Към вкъщи – наредих на Смайти.
— В шест имате среща с поддръжници един от моите изпълнителни агенти по защитата (засукано име за телохранител, много подходящо впрочем, защото нямаше никакъв шанс да му запомня истинското име) се обади от мястото до шофьора. Обикновено напомнянията за подобни

ангажименти бяха задължение на личния ми асистент. Само че той страдаше от петия си стомашен вирус това лято и неспирно пращаше съобщения до Смайти и телохранителите, за да следвам графика си.
Махнах с ръка.
— Нека да е бързо.
Докато профучавахме покрай „Сиърс Тауърс“ – пица салони, които се врязваха навътре в сградите, с евтини неонови табели и улични музиканти със своите версии на последните хитове от класацията на Билборд, си мислех за годеницата си. Франческа все повече ми влизаше под кожата. Бавно, решително, скрито от вниманието ми и без да я насърчавам.
Всяка вечер ме чакаше в зеленчуковата си градина, от тялото й се носеше странно привлекателно ухание на пръст, цигари и сапун, облечена беше едва-едва с дълга камизола, която прилепваше към тялото й, обгърнато с влага и покрито с пот. Винаги се изненадваше щастливо, когато я повалях на влажната почва, както си бях облечен в костюм, разделях краката й с коляно и опустошавах устата й, докато устните ни подпухнеха и не пресъхнеха. Винаги ахкаше изненадано, когато притисках ръката й и я раздвижвах върху ципа на панталоните си. Дори рискува дръзки ласки в павилиона, където беше достатъчно достъпно за други хора, за да се чувства в безопасност, и достатъчно скрито, за да имаме уединение. Очите й проблеснаха от възхита и радост; когато не съвсем случайно я докосвах долу. Всеки път, когато й давах възможност да се отдръпне, тя прилепяше тялото си към моето и ставахме едно.
Спазвах обещанието си да не предприемам никакви сериозни стъпки да преспя с нея. Реших, че денят, в който това ще се случи, наближаваше с предстоящата сватба. Тя беше възприемчива, мека и… омаяна. Забравени бяха дните на преситените, опитни жени като Кристен. Франческа, въпреки факта, че и преди беше спала с мъже, беше неопитна. Щях да я науча на всички мръсни номера, които онова момченце Бандини не знаеше, и междувременно щях да се забавлявам.
Няколко пъти влизах в стаята й в нейно отсъствие, винаги търсех две неща. Третата бележка – все още не беше отворила кутията. Убеден бях в това, защото златното ключе не помръдваше от мястото си между процепите на скъпия старинен дървен под. Подът трябваше да бъде подменен преди пристигането й, но сега, когато знаех къде пази тайните си, реших да не го пипам. Другото, което търсех, е нови следи за Анджело в телефона й. Нямаше такива. Съобщенията му стояха без отговор, въпреки че не го беше изтрила от указателя си.

— Пристигнахме – обяви Смайти, докато паркираше до гимназия „Линкълн Брукс“. Мястото произвеждаше повече членове на банди, отколкото образовани граждани, а моята работа беше да се усмихвам, да махам и да се правя, че работите вървят прекрасно за учениците в гимназията. И така щеше да бъде, щом разчистех улиците от хората, които работеха за бащата на Франческа.
Протоколът изискваше един от изпълнителните агенти по защитата да ми отвори вратата, докато друг стои през цялото време зад мен, така и постъпихме.
Тръгнах през неравната, покрита с жълтееща трева поляна към ниската, сива, потискаща четвъртита сграда. Минах покрай металните ограждения, зад които бяха развълнуваните ученици и техните родители, дошли да видят по-късно вечерта концерта на някакъв рапър, завършил училището. Хлапето имаше повече мастило на лицето си от книга за Хари Потър, както и някои пораждащи въпроси белези. Плавно тръгнах към директорката на училището, едра жена в евтин костюм и с прическа, типична за осемдесетте. Тя хукна към мен, токчетата й се забиваха в сухата земя под нас.
— Сенатор Кийтън! Ние сме повече от развъл… – започна тя, когато във въздуха се разнесоха изстрели. Един от бодигардовете ми се хвърли инстинктивно върху мен, метна ме долу. Стомахът ми се прилепи към земята, извърнах глава настрани, наблюдавах множеството зад огражденията.
Хората хукнаха във всички посоки, родителите дърпаха децата си, бебета ревнаха, учителите се разкрещяха истерично към учениците да се успокоят. Директорката припълзя по тревата и закрещя в лицето ми, прикрила глава с ръцете си.
Благодаря за помощта, госпожо.
Нов куршум разсече въздуха. Последва още един. И още един, всеки от тях се приближаваше към мен.
— Махнете се от мен – изръмжах на бодигарда, който ме прикриваше с тялото си.
— Но протоколът казва…
— Протоколът да си го начука отзад — срязах го, а думите ми издадоха моя предишен, не чак толкова щастлив живот, който се прокрадна в изказа ми. – Позвънете на 911 и ме оставете да се справя с положението.
Неохотно махна тежкото си тяло от моето, скочих на крака и хукнах към хлапето с оръжието. Съмнявах се, че са му останали куршуми. Дори и да бяха, доказа, че никакъв го нямаше в прицелването. Не можеше да стреля в мен, ако буквално съм го

прегърнал. Тичах към него, знаех, че не съм толкова смел, колкото отмъстителен и глупав, но не давах и пукната пара.
Прекалено далеч стигна, Артър, помислих си. Не ми се вярваше да стигнеш дотук.
Изкарва ми се добър и ми праша покана за тържество по  случай годежа, предлага ми да спим в дома му. Изграждаше си алиби. Готов бях да се обзаложа, че в този момент се спотайва някъде из множеството. Възможно беше дори да пълни купички със супа на шибаното благотворително събитие в мазето.
Докато скъся разстоянието между мен и пъпчивия убиец, тълпата се беше разпръснала и вече не го прикриваха. Онзи се обърна и хукна. Бях по-бърз. Улових го отзад за ръба на бялата му тениска и го дръпнах към себе си.
— Кой те прати?
— Не знам за какво говориш! – извика малкият, зарита във въздуха, докато го влачех обратно. Вече му бях избил и изритал настрана оръжието. Нямаше и десет секунди, когато десет полицейски коли ни заобиколиха от всички страни. Появиха се и специалните части, въоръжени и със защитно облекло, и официално арестуваха стрелеца. Проклех нечуто. Трябваха ми още няколко минути с него. Знаех, главата си залагах, че няма да изплюе името на Артър. Бодигардовете и шофьорът ми ме съпроводиха до другата страна на сградата с двама детективи и четирима полицаи след нас.
— Онова, което направихте днес, е достойно за възхищение, сенатор Кийтън. Стрелбите в училище в наши дни са истински проблеми и аз… – започна директорката.
Боже, жено, млъкни.
— Наранявания? – прекъснах я.
— Засега никакви – обади се един от полицаите, докато вървяхме към колата ми. – Но през следващите дни само за вас ще се говори в този град. Постъпихте като герой.
— Благодаря – мразех комплиментите. Разкашкваха човек и го правеха непредпазлив.
— Зайън казва, че днес трябва да разговаряте с някои медии – бодигардът, онзи, който ме прикри от куршумите, заговори по телефона.
— Хубаво.
Извадих телефона си и светкавично намерих телефона на Артър. За пръв път пращах съобщение на бъдещия си тъст.

Благодаря за поканата. Моята годеница и аз с радост я приемаме.

Пъхнах обратно телефона в горния джоб на сакото си и се подсмихнах ехидно.
Артър Роси се беше опитал да ме убие.
Предстоеше му да открие, че е котенцето, а аз съм котаракът. С девет живота.
Два изгоряха, оставаха седем.

Следващите два дни не правех друго, освен да говоря с представителите на медиите, да насочвам общественото внимание върху стрелбите в училище и да използвам всеки момент от случилото се. Никой не подозираше, че става дума за опит да бъда ликвидиран. Момчето – завършило италианско училище, било моряк във ваканция, което се изплашило и забравило даже как да се прицелва беше задържано и настояваше, че е постъпило така заради видеоигрите.
В деня на тържеството по случай годежа ни с Нем трябваше да се срещнем на първия етаж в седем часа. Взех си душ и се облякох в кабинета, но стигнах у дома навреме. Изключено беше втори път да позволя Франческа да бъде жертва на Артър. Артър все повече заприличваше на луд с картечница и не желаех да се доближава до гладко работещата машина, наречена мой живот.
Пристигнах навреме, Франческа ме чакаше, облечена в прилепнала бяла рокля, която някои части от тялото ми аплодираха в изправено положение. Боже, тази вечер щях да спя с нея. Ако се налагаше, дори щях да премина през цялата любовна увертюра, по която така си падаше, та ако ще и езикът ми да  окапеше.  Тази  жена  беше  узряла  и  изпълнена  с  вкус.  И моя.
И моя.
И моя.
Ако си повторех достатъчно пъти тези думи наум, можеше да станат и истина.
Приближих се до бъдещата си булка, грабнах я през кръста и открито я целунах пред Стърлинг, която се суетеше с подгъва на роклята й. Старата жена само дето не примря, когато устните ни се докоснаха. Познаваше ме от самото ми раждане и никога не ме беше виждала да целувам жена пред други хора или насаме. Стърлинг се врътна към кухнята и се отдалечи с живнала стъпка, за да ни остави насаме.
С Франческа едновременно повдигнахме вежди. Телата ни също съгласуваха движенията си.
— Как се чувстваш?

Често ми задаваше този въпрос след стрелбата в училището. Искаше ми се да не го правеше. Така постоянно ми напомняше, че е дете на човека, отговорен за случилото се, макар самата тя да нямаше представа за провиненията на баща си.
— Не питай повече. Отговорът винаги ще бъде „добре“.
— Ако трябва да съм честна, аз не се притеснявам чак толкова. Знаеш ли, че госпожа Стърлинг подслушва всичко, което правим или казваме? – Нем сбърчи подобното си на копче носле.
Закачливо я подкачих с пръст под брадичката. Научил бях по неприятния начин за слабостта на Стърлинг към чуждите дела. На тринайсет и половина бях мастурбирал в стаята до тази на Стърлинг, на следващия ден открих кутия с носни кърпи на нощното си шкафче и брошура, посветена на безопасния секс. Благодарение на Стърлинг изчетох шибаната брошурка два пъти и никога през трийсетте години от окаяното си съществуване на тази планета не си позволих да правя секс без презерватив.
— Чудя се как ли ще се държи, когато увеличим целувките – бъдещата ми съпруга поруменя и сведе поглед между нас.
Може и да го обмисля, скъпа. В момента на места дрехите така са ми отеснели, че присъствието на публиката е без значение.
— Предлагам тази нощ да проверим.
—Много си любопитен. От теб би излязъл страхотен детектив каза с усмивка.
— Единствената загадка, която искам да разкрия, е колко дълбоко мога да потъна в тялото ти.
— Не мога да повярвам, че си сенатор… измърмори тя.
Нито пък аз.
И в този върхов момент, излязохме от дома ръка за ръка.
Вечерта пое в неблагоприятна посока в мига, в който стъпихме в къщата на родителите й. Очакваше се и все пак беше неприятно.
Още щом пристигнахме в имението на Роси, забелязах колите на медиите да шарят из квартала, да задръстват главната улица и да предизвикват струпвания от зяпачи. Това беше първото. Артър беше поканил журналистите и местните новинарски канали и, ама разбира се, тичешком цъфна на входа.
Сенатор се жени за дъщерята на гангстер. Нямаше друга толкова сочна новина.
Решен да не позволя на Артър да прецака живота ми повече отколкото вече го беше направил, отворих вратата за Франческа  и я съпроводих до стария й дом. Пренебрегнах прибежките на репортерите и светкавиците на фотоапаратите на фоторепортерите. Щом влязохме, Франческа се прилепи към

мен, сякаш без мен не може да живее, и осъзнах с ужас вместо с щастие, че по някакъв начин наистина не можеше. Немезида вече не гледаше на тази къща като на свой дом. Вече аз бях нейният дом. И дори не ми се вярваше до каква степен това ме беше завладяло, искаше ми се да изтръгна нуждата си от нея.
Родителите й се приближиха към нас, движеха се на безопасно разстояние един от друг. Майка й имаше вид на човек, който не е спал близо два месеца. Носеше прекалено силен грим, за да прикрие следите от душевното си състояние, а Артър изглеждаше смалил се с няколко сантиметра. Не хранех никакви илюзии, че София Роси може да напусне съпруга си, който я мами, трябваше да направя заключението, заради което бях дошъл на това място
– разклатил бях лодката достатъчно силно и бях разбил още едно късче от живота му.
Разменихме  си  обичайните  целувки  и  прегръдки,  вдигнахме наздравица   –   „Салуте!“1'*   с   чаши   с   „Белини“,   след   което   ни представиха на своя кръг от приятели.
[* От италиански Salute – „Здраве“, при наздравици –
„Наздраве“.]
Веднага и едновременно ми се набиха в очите три факта: първият беше, че Артър Роси е поканил много дългокрака, много руса, много понижена в длъжност, поради което и много отмъстителна репортерка, която се познаваше интимно с някои части от тялото ми – Кристен Рис.
Второто лошо предзнаменование беше, че е поканил някои от най-търсените и с лоша слава хора в страната, сред които имаше бивши затворници, бандитски главатари и други представители на тая пасмина, от която обикновено гледах да страня. Надяваше се да хвърли петно на репутацията ми – което не се съмнявах и че ще се случи, след като не друг, а Кристен си водеше бележки за събитието.
Третото беше, че веднага забелязах присъствието на Анджело с чаша вино в ръка да си говори нехайно и преспокойно с другите гости, дори не ми се наложи да го търся.
Намеренията на Артър Роси не бяха опит да ме омиротвори и да ми каже, че семейство Роси приемат предстоящата сватба. Ставаше дума за постановка.
— На доста общество се радваме тази вечер; дали можеш да се справиш с нашия вкус към гостите? – Артър завъртя питието си и ме стрелна с опасна усмивка. Не бяхме говорили от момента на поканата му, не бях и осведомил властите какво действително се беше случило в училището. Още козове за мен – още една тайна, която да използвам срещу него. Разбира се, това означаваше, че мястото е пълно с охрана, благодарение на бъдещия ми тъст.

Хубавото беше, че ни оставаха още няколко седмици да се преструваме. С Франческа скоро щяхме да сме женени и тогава планът ми щеше да влезе в действие. Възнамерявах да го пратя в затвора и да се уверя, че там ще изгние, докато чукам дъщеря му, а съпругата му е приела милостиво предложеното гостоприемство на семейство Кийтън. Не бях обаче достатъчно щедър да плащам за голямо имение в Малката Италия. Майката на Франческа можеше да се пренесе в някой от множеството имоти, които притежавах в Чикаго.
Ултиматумът щеше да е ясен – ако майката и дъщерята искаха моята закрила и парите ми, както и милостта ми, трябваше да обърнат гръб на Артър – и намирах тази поетична справедливост за почти съвършена. В крайна сметка единственото по-лошо от това да изгубиш близък, скъп роднина при неочаквана смърт беше да изгубиш любовта и обичта на скъп и обичан роднина още докато той е жив.
— Мога да се справя с всичко, с което излезеш насреща ми, Артър. Включително, но не само, наследницата ти, която е много добре обслужвана при закрити врата – прозях се и пренебрегнах изненадания и засегнат поглед, с който ме стрелна Франческа.
Не беше в природата ми да целувам и да се хваля, но в този случай нямаше с какво да се похваля. Не правехме друго, освен да се натискаме. Нямах намерение да унижавам Немезида, но се налагаше да унижа баща й. И избрах между гнева й и гордостта му. Прегазил бих бъдещата си съпруга за удоволствието да тъпча гордостта на Артър.
Ноздрите на Роси се разшириха, очите му се съсредоточиха върху мен като двете цеви от дулото на оръжие.
Съвзе се бързо, обърна се към дъщеря си.
— Анджело Бандини и семейството му са тук. Колко жалко, че в крайна сметка между него и Емили не се получи нищо – Артър изцъка, следеше изражението на Франческа над ръба на чашата си, която отново се беше наклонила към устата му – всичко си вървеше без никакви изненади. Погледът на Немезида си оставаше прикован в мен, гледаше ме смаяно. Трябваше да впрегне всичките си сили, за да погледне към баща си и да се обърне към него. Ако имах някакви останки от приличие у себе си, щях да се извиня. Както излизаше, не само бях кучи син, но също така давах мило и драго да затвърдя у нея това мнение за мен, преди да сме си легнали. Така по-лесно щях да установя граници относно това кои сме и какви сме, и какви няма да бъдем.
— Ами? – усмихна се учтиво, сякаш са някакви непознати. Бъдещата ми съпруга или беше много добра актриса, или

наистина беше преодоляла глупавото си влечение към тоя италиански ръб. – Със съжаление го научавам.
Отново погледна към мен, искаше ми обяснение.
Баща ти е боклук. Това стига ли ти?
— Не казвай това на него, глупачке. Кажи го на този там – Артър завъртя грубо Франческа към Бандини. Канех се да придружа благоверната си до онзи тъпанар приятелчето й, когато Артър постави тежко ръка на рамото ми. Усмихна ми се заплашително с всички зъби, вонеше на алкохол. Очите му бяха кръвясали и смалени, но ме съсичаха като лазер.
— Сенатор Кийтън, ще се радвам да ви запозная с моя приятел Чарлз Бъртън.
Това беше онзи конгресмен, който си беше подал оставка, за да избегне разследване от етичната комисия, защото опипвал служителките си. Най-добре да си завра оная работа в най- близкия катеричи задник, вместо да си общувам с конгресмена. Вестникарските заглавия за това нямаше да са толкова смущаващи и не биха поставили морала ми под въпрос.
— Не се съмнявам, че се радвате, но трябва да обърна внимание на един друг въпрос – изрекох през стиснати зъби, отдръпнах се, рамото ми се отърка в неговото.
— Глупости – улови ме за ръка и ме дръпна обратно. Единствената причина да позволя да ме задържи беше, че не исках сцена пред Кристен, нито да й давам друг повод да пише утре сутрин. – Ти не направи ли дарение за кампанията му?
Направил бях. Преди да се опита да си завре паламарката във всяка дупка в кабинета му, включително в острилката за моливи. Както можеше да се очаква обаче, Бъртън беше вече до мен. Запрегръща ме, засипа поздравления, в същото време годеницата ми се носеше като привлечена от магнит към Анджело, който пък краката щеше да си счупи да стигне до нея. Забързаните му стъпки ми докараха тик на клепача. Срещнаха се по средата, спряха рязко, ръцете им останаха странно отпуснати покрай телата им. Неловкостта, която ги обзе, ме увери, че нищо помежду им не се е променило. Продължаваха да не знаят как да се държат в тази нелюбов. Очите ми го следваха неотлъчно, докато Бъртън приказваше на ухото ми, засипа ме с извинения за начина, но който бил принуден да се оттегли. Фактът, че почти ме беше грижа, ме притесни. На този етап той би могъл да убие цял стриптийз клуб и аз пак щях да се интересувам далеч повече от начина, по който бъдещата ми съпруга – моята шибана бъдеща съпруга, благодаря много се изчерви на нещо, което Анджело й беше казал, сведе поглед към пода и втъкна кичур от косата си зад ухото. Знаеха, че ги наблюдавам, затова стояха на прилично

разстояние, но езикът на телата им с крясъци разкриваше близостта им.
Наоколо беше пълно с хора и трябваше да си напомня, че това тук не ми е сватбата на сина на Бишъп. Можеха да се вмъкнат тайно в банята и да се изчукат. От друга страна, току-що я бях прегазил, само и само да натрия фасона на баща й, затова моята непокорна годеница имаше всички мотиви да ми го върне с единственото, за което беше наясно, че ме докарва до бяс – да си пообщува сърдечно с нейния бивш-там-какъвто-се-падаше (не знаех или ми беше все тая как си викаха един на друг).
— … и след това им казах, че няма при никакви обстоятелства да се подложа на тест с детектора на лъжата – не спираше да дрънка Бъртън, уловил рамото ми. – Тази тяхна дързост дори да го поискат…
— Ей, Чарлз? – пресякох го.
— Да?
— Не можеш да си представиш само колко не ми пука каква била причината да се оттеглиш или пък бъдещето на твоята несъществуваща кариера. Желая ти най-приятен живот. Или пък живей гадно. Изразявам ти съжалението си, че и в двата случая ще ми е все тая.
Измъкнах рамото си от него, завлякох чаша шампанско от сребристия поднос, който се носеше из пълната с хора стая от един от подобните на пингвин сервитьори, и с най-бърза крачка се отправих към бъдещата си съпруга. Бях на няколко стъпки от тях, когато едно рамо разсече тълпата и ми препречи пътя. Очите ми се натъкнаха на теме с посивяла коса, пригладена назад и внимателно оформена. Бишъп.
Клатеше глава, мазната му усмивка направо му скриваше физиономията. Най-накрая след седмици, в които поклащах застрашително неговото бъдеще над главата му, след като  открих, че той и Уайт получават подкупи от Артър, Бишъп се оказа в положение да съсипе всичките ми планове.
— Деветнайсет, а? Сигурно е стисната като проклетия бюджет.
– Изсмя се, врътна уискито в чашата си.
— Ти пък кога си вдявал тясно ли е, широко ли е? Всичко около теб е зейнало, включително моралът ти – изсмях му се аз. Умеех да съм във всяко отношение съвършен джентълмен и да водя изключително учтиви разговори в общество. Само че Бишъп и Уайт не бяха хора, които трябваше да впечатлявам. Разбрал го бях още преди бала с маски, което най-вече беше и причината да си позволя да вбеся Франческа в тяхно присъствие.
— Не помня да си оставял трайно впечатление върху момичето на Роси последния път, когато се срещнахме. Достатъчно е да

кажа, че не само аз имам съмнителна етика в тази стая – върна ми го Престън, докато раздаваше усмивки и махаше на всички около нас.
— Каквото и да е онова, което искаш да намекнеш, можеш да не се притесняваш и да го кажеш открито изсъсках.
— Вече изнудваш Артър с дъщеря му. Това е ясно. Момичето не е твое – кимна с брадичка към Анджело и Франческа. Бандини й каза нещо, което я накара да прикрие уста с ръка и да  сведе глава. Разтърсена. – Опитвам се да реша дали с Уайт сме излезли на чисто?
Благодарен бях за шибаните тъпанари като Бишъп, на които им поднасяха шибания живот на сребърен поднос. Този всъщност си въобразяваше, че последната ми игра е някакво маце, с чиято помощ искам да поваля най-големия гангстер в Чикаго след Ал Капоне. Заблудата му, разбира се, беше в моя полза. Ако Бишъп и Уайт останеха с впечатлението, че вече съм получил каквото търся, щяха да свалят гарда.
И така, макар че беше много важно да разделя Франческа и Анджело, уреждането на този въпрос беше по-важен.
— Имам онова, което ми трябва – усмихнах се нехайно.
Бишъп кимна, също се усмихна и ме потупа по рамото. Приведе се към мен и прошепна:
— Как е мацето по тънката част? Агънце ли си пада, или лъвица? Греховно красива е, Кийтън.
Радвах се, че не е възможно да се удуши човек само е изражение, защото иначе Престън Бишъп щеше да е мъртъв, а мен щяха да отведат до най-близкия полицейски участък. Нито знаех, нито ме интересуваше защо ме притеснява толкова начинът, по който губернаторът говори за бъдещата ми съпруга сякаш е състезателна кобила, която съм купил. Пресуших шампанското си и вирнах брадичка.
— Как е жена ти в тънката част? – попитах. Той примигна.
— Моля?
— Без моля, всъщност май така ще караме, Престън. Възрастта на госпожица Роси не ти дава основание да говориш за нея така, сякаш е парче месо.
— Но…
— Прекарай си добре до края на тържеството.
Бавно се отдалечих от него. Вътрешно проклинах Артър, че е такъв задник, Анджело, защото го има, и себе си, че изобщо ми е дошло на ум да сложа ръка на красива прелъстителка, облечена като Немезида. Решението да се оженя за нея трябваше уж да обвърже Артър още повече за моя план и да разчисти

репутацията ми. Вместо това усложни всичко хиляди пъти. Когато погледнах встрани, за да потърся Нем сред гостите на тържеството, открих Кристен, държеше питие и го вдигна за поздрав към мен с лукава усмивка.
Жестът й представляваше покана, която отхвърлих с жест, очите ми дълго време се лутаха из стаята, докато не разбрах, че Франческа и Анджело вече не са тук. Качих се на втория етаж, проверих в стаята й, всички други стаи в къщата, след това в баните, накрая си спомних, че годеницата ми  обичаше градините. Заключих, че ако Анджело и Франческа ще се оправят, щяха да изберат някое уединено място. Но забравих една дреболия. Немезида твърдеше, че обичала Анджело. Няколко откраднати целувки и набързо дадени обещания под розовеещите лъчи на залязващото слънце за тях бяха толкова удовлетворяващи, колкото боричкането под чаршафите.
Слязох по стълбището към градината и ги открих седнали на каменния фонтан, коленете им бяха наклонени един към друг; Той я погали по лицето, а тя не му попречи.
Закачи къдрица зад ухото й и тя не му попречи.
Опря челото си до нея и тя и на това не попречи. Бяха  задъхани, гърдите им се издигаха и падаха в унисон.
А аз стоях там, наблюдавах ги, кипях от бяс, изгаряше ме огън, съжалявах, че я унижих пред баща й. Защото научих, за пръв път, че действията ми към нея си имат последствия.
Засегнал бях честта й, затова тя съсипваше моята.
Разликата беше там, че аз постъпих, както постъпих, за да уязвя някой друг. Докато тя наистина беше влюбена в друг мъж.
Бандини се наведе към лицето й, прокара палец по устните й. Очите й отново се сведоха към скута й, пияни от миг, за който знаеха, че скоро щеше да свърши. В жеста му имаше болка и тъга, в изражението й се четеше съжаление и разбрах без капка съмнение, – че бях нагазил в нещо по-голямо, отколкото очаквах. Това не беше никакво детско прехласване. Беше истинска любов.
Франческа вдигна очи и каза нещо, улови ръцете му и ги придърпа към гърдите си. Умоляваше го нещо.
Какво по дяволите може да ти даде това момченце, което аз да не мога? Но отговорът беше очевиден. Любов. Можеше да й даде истинска любов, нещо, което никога нямаше да получи в имението на Кийтън. Нито от мен, пито от нейните зеленчуци.
Кимна, стана и тръгна към двойните врати на балкона. Изненадах се и се притесних от облекчението, което почувствах, преди да окаменея. Тя вероятно ме забеляза и му каза да бяга, преди да съм го убил с голи ръце. Тръгнах към градината, готов да предявя правата си над Франческа и да се уверя, че повече

няма да напуска полезрението ми до края на вечерта. Малко след като Анджело се отдалечи обаче, тя се огледа първо наляво, после надясно и се приближи към няколко жени на средна възраст. Завърза учтив, скучен разговор, погледът й не слизаше от втората врата към къщата, а след около пет минути изчезна вътре.
Последвах я отново, убеден, че отиват на същото място, когато една женска ръка ме улови под лакът и ме накара да се обърна.
— Коленичи ли поне заради нея? – нахално ми се хилеше Кристен, с подновено червено червило и добре прибрана в кок коса, която показваше, че се е подготвила, преди да ме издебне. Освободих се от нея, очите ми не се откъсваха от горния стаж, търсеха годеницата ми. Тази жена обаче ми препречваше пътя към стълбището, което и без това беше пренаселено. Нямах нищо против да я избутам от пътя си, но като премислих колко охрана и представители на медиите има и предвид факта, че самата тя е журналистка, надали беше най-добрата идея на века. А пък и трябваше да се изправя пред въпрос, който изглеждаше постоянен, откакто Франческа влезе в живота ми – да жертвам ли своята кариера и репутация, или да спипам на местопрестъплението тая малка долна измамница?
Добрите новини? Все още бях в състояние да мисля логично. Лошите новини? Засега.
Поразрових се. Кристен пукна дъвката си с плодов аромат във физиономията ми и затрепка с клепки.
— Изрови кост или някой, който да си го зарови в теб впрочем? Вбесих се от факта, че каквото помислих, това и казах.
Обикновено се гордеех, че притежавам завиден самоконтрол. Но като знаех, че годеницата ми чука някакъв друг тип на горния етаж, ми идваше да събарям степи с голи ръце. Допреди няколко седмици щях с удоволствие да пусна Франческа да си начеше крастата с Анджело, сега обаче положението беше съвсем друго.
— Интересува ли те какво открих?
— Не кой знае колко – леко и внимателно я побутнах встрани. Тръгнах по стълбите. Тя ме последва, улови ме за ръба на сакото и ме задърпа. Никакъв шанс, гълъбче. Бях на извивката на стълбището, когато думи те й ме накараха да спра.
— Знам защо постъпваш така с Роси. Той е виновен за експлозията. Онази, в която са загинали родителите ти, докато си бил в Харвард.
Обърнах се, приковах поглед в нея – наистина я гледах, а не просто погледът ми да шари по чертите й за пръв път. Кристен не беше лоша журналистка, при други обстоятелства бих изпитвал към нея уважение. Но след като се опита да ме надцака, нямах друг избор, освен да й го върна тъпкано.

— Имаш ли с какво да подплатиш тия слухове?
— Роси те е превърнал в сирак, затова вземаш дъщеря му като разплата. Око за око. Бих казала, че доста добре го даваш. – Надигна чашата си с шампанско.
Усмихнах се зло, преценявах я хладнокръвно.
— Приех Франческа Роси като бъдеща съпруга, защото я харесвам. Наистина за баща й добра дума не мога да кажа, но не той ще ми грее леглото вечер.
— Тя дори все още не споделя леглото ги. Колко интересно.
Кристен бавно заръкопляска на моето въздържание и факта, че понасям подобно поведение. Най-после пусна сакото ми и аз се обърнах, за да продължа пътя си към втория етаж. Това беше моментът, в който Анджело се измъкна от една от стаите за гости и се промъкна покрай рамото ми в тесния коридор. Подуших го и разбрах, че току-що е правил секс. Устните му бяха подути, а косата му – разбъркана и влажна от пот. Очите на Кристен светнаха, когато го видя да се измъква. По лицето й се разля блажена усмивка. Улових Анджело за ръката, обърнах го към мен. Тази вечер щеше да влезе в учебниците като най-лошата ми вечер като публична фигура и вероятно като човек. Анджело впери поглед в мен, дишаше тежко.
Беше трескав. Останал без дъх. Виновен.
— Махай се, преди да съм съсипал живота ти – процедих към Кристен. – И този път трето предупреждение за теб няма да има.
Тя се разсмя.
— Вие двамата има много за какво да си поговорите.
Бившата ми любовница се омете, смехът й остана да ехти дълго след като вече я нямаше. Приковах Анджело към стената, държах го за яката.
Знаех, че не изглежда добре.
Знаех, че на следващата сутрин щеше да се наложи да давам обяснения.
Чисто и просто вече не ми пукаше.
— Кой беше в онази стая? – зададох без церемонии въпроса.
— Настоятелно те съветвам да престанеш да се държиш като дръвник, освен ако не искаш да се отнасят към теб по този начин.
Настоятелно те съветвам да стоиш по-далеч от бъдещата ми съпруга, преди наистина да съм те очистил.
— Спахте ли заедно? – настоятелно попитах.
— Благодаря, капитан Ясномие. Такива ми ги работи – разсмя се, донякъде се овладя, което още повече ме вбеси.
— С кого? – дръпнах го за яката, малко оставаше да го задуша. Сега вече наистина изтрих усмивчицата от физиономията му. Знаех, че трябва да се успокоя, преди хората да са разбрали за

малката сцена, която разигравах. Но не можех, дори животът ми да зависеше от това, да се овладея.
— Его първия ми отговор: не ти влиза в работата, Кийтън – насечено и с натъртване каза той.
— Сенатор Кийтън.
— Не. Можеш главата си да заложиш, че не ме представляваш.
— Има ли конкретна причина толкова много да държиш да видиш тъмната ми страна?
— Ти си проблем на бъдещия ми тъст – каза той решително. Трябваше да му го призная: адски му стискаше на момченцето. – И ще те бия в състезанието за сърцето на Франческа.
— Много се съмнявам, че можеш да ме биеш в друго, освен в преждевременното изпразване, момченце.
— Готов съм да подложим на изпитание предположението ти. Внимавай, казах на Франческа, че с радост ще се оженя за нея без зестра и че ще съм повече от щастлив, ако семейството ми осигури парите, които са необходими, за да я освободи от нейния проблем на име Кийтън. Май ще трябва да намериш друга булка за оная рокля, дето си купил.
Канех се да му фрасна един по средата на тържеството си за годежа, когато годеницата ми също се показа от втория етаж. Имаше вид сякаш едва се сдържа да не рухне. Пооправила си беше грима, очите й се разшириха, когато схвана ситуацията. Състоянието й, заедно с честното признание на Бандини, че е преспал с нея, ми изясни всичко, което всеки един от присъстващите на тържеството щеше също да осъзнае.
И все пак Франческа Роси беше изчукана от мъж, който не й е годеник.
И то на годежа й.
Само няколко минути след като ме беше държала под ръка.
Бутнах Анджело надолу по стълбите, задърпах бъдещата си жена за ръка. Тя изписка, когато я докоснах. В погледа й имаше истерия, после видя, че съм аз. После видя лицето ми. И ако можеше да разчете изражението на него – което вече умееше, – беше разбрала, че е загазила, и то страшно.
— Какво искаш? – кипна тя. Годеницата ми да е вярна. И пушка, мамка му.
За да се сложи край на тая фалшива връзка.
— Току-що наруши устното ни споразумение, Немезида. А да постъпиш така с адвокат, никак не е добре.
Намръщи се, но не направи опит да се защитава.
Все едно вътре в мен имаше гилотина и исках да й отрежа главата с нея.

Тази вечер.