Крадецът на целувки

16

Франческа

 

Притисках бележката до гърдите си, докато излизах от кафенето. Изхвърчах върху гъстата мокра трева на входа. Първият есенен дъжд нежно закапа по лицето ми, накара ме да примигвам, докато светът се размазваше и изясняваше.

Първият дъжд за сезона. Знак.

Повечето градове бяха най-романтични през пролетта, но Чикаго разкриваше красотата си наесен. Когато листата ставаха оранжеви и жълти, а небето беше сиво като очите на съпруга ми. Държах вече влажната бележка в ръката си. Вероятно беше съсипана, но все още я стисках в смъртоносна хватка. Стоях сред тревата, която стигаше до пътя, под откритото небе, а капките падаха върху лицето ми и тялото.

Спаси ме, Улф, ела.

Помолих се, макар да бях наясно с горчивата действителност и всичко, което Кристен ми каза, помолих се той да изпълни последната бележка и да бъде моят рицар в бляскави доспехи.

Любовта на живота ти ще те защити от бурята.

Вътрешно се помолих, умолявах и плачех. Моля те, моля те, моля те, защити ме.

Исках да ми обещае да не се отърве от мен, след като приключи с баща ми.

Въпреки омразата към семейството ми – която беше съвсем основателна – той ме обичаше.

Тази сутрин, след като прочетох последната бележка, я пъхнах в сутиена си, точно както бях направила и вечерта на бала с маски. Смайти ме откара до училището. По пътя дъждът затанцува по предното стъкло.

—   По дяволите – измърмори Смайти и включи чистачките.

—        Днес не ме вземай. – Това беше първото и последно нареждане, което дадох на Смайти.

—          А? – Пукна дъвката си разсеяно. Хората, които ме охраняваха, се разшаваха на местата си и се спогледаха.

—   Улф ще ме вземе.

Той ще е в Спрингфийлд.

—   Промяна в плановете. Остава в града.

Лъжата беше лъжа само наполовина. Ако Улф беше любовта на живота ми, той щеше да е тук.

Но сега стоях в дъжда, без да имам към кого да се обърна.

—    Франческа! Какво, по дяволите, правиш! – чух глас зад себе си. Обърнах се. Анджело стоеше на стъпалата към входа, скрит под чадър и гледаше към мен. Исках да поклатя глава, без повече да се намесвам в работата на съдбата.