Крадецът на целувки

13

Франческа

Измина седмица и с Улф възстановихме навиците си преди лягане.
Имаше много целувки, ласки, подлудявахме се с устни, език и пръсти. Но всеки път, когато наближеше моментът наистина моментът, – аз се свивах и го молех да напусне стаята. И той винаги го правеше. Болката, която изпитах първия път; ме беше направила страхлива и ме беше белязала. Не само физически. Начинът, по който не ми повярва, остави белег у мен, който ми напомняше, че споделяме само физическото привличане. Нямаше доверие. Нямаше любов.
Щяхме да правим секс, скоро по всяка вероятност, но само при моите условия. Най-напред трябваше да се почувствам сигурна.
Животът си продължаваше. Дните бяха натоварени и изпълнени със задачи за вършене и места, на които да се отиде, но не се случваше нищо важно.
Съпругът ми ставаше все по-раздразнителен заради отказа ми да спя с него. Госпожа Стърлинг пък ставаше все по- раздразнителна от начина, по който и двамата изпитвахме страст, но нищо повече. Баща ми изобщо спря да ми говори, майка ми обаче продължаваше да ми се обажда всеки ден.
Седем дни след сватбата излязох от колежа и тръгнах към колата, в която чакаше Смайти. Стигнах до черния кадилак и открих, че облеченият в евтин костюм и с очила „Рей Бан“  на носа Смайти се е облегнал на вратата на пасажера. Въртеше от едната на другата страна близалка и ми кимна.
— Твой ред е да караш.
— А?
— Нареждане на големия човек. Каза, че бива, щото нямало магистрали до вкъщи.
Бях карала само два пъти с Улф, откакто ми обеща да ме научи да шофирам – работата на съпруга ми не му оставяше много свободно време, – но знаех, че мога да се справя. Улф каза, че съм роден талант, а той не беше от щедрите на похвали. Освен това Смайти имаше право – пътят до вкъщи беше градски и натоварен. Идеален за упражнения.
— Добре – потиснах замаяно усмивката си. Смайти ми метна ключовете и аз ги улових. Отблъсна се от колата и посочи към кафенето от другата страна на улицата.
— Природата си иска своето.
— Спокойно се вслушай в нея.
След пет минути дойде широко ухилен.
— Ако съпругът ти някога попита, не му казвай, че съм в състояние да пикая. Може да ми отреже онази работа, понеже съм ти споменал, че имам такава.

Думите му ме изненадаха, поклатих глава е усмивка.
— Улф не с такъв.
— Ти майтапиш ли се? Улф се интересува от всичко, което правиш или се случва около теб, знае кои реклами по радиото са ти досадни и коя улица мразиш, понеже на нея имало бездомна котка.
— Трябва да й намерим дом – уточних аз и се настаних на шофьорското място, придърпах седалката напред, за да наглася удобно дребната си фигура зад волана. Оправих огледалата, след това въздъхнах и включих. Колата замърка. Увих пръсти около волана точно когато Смайти се настани до мен.
— Гогова ли си?
— Напълно.
С покритата си с лунички ръка посочи към хоризонта. Имаше рижа грива и мигли в същия червеникав цвят.
— Закарай ни у дома, Франки.
За пръв път някой ме наричаше Франки и по някаква причина сърцето ми запърха. Майка ми ме наричаше „вита миа“, а баща ми скоро не беше изричал името ми, Улф се обръщаше към мен с Немезида или с Франческа. Анджело ми казваше „богиньо“ и това име ми липсваше. Той ми липсваше.
От цяла вечност нито го бях виждала, нито бях говорила с него. Понякога обмислях дали да не му изпратя съобщение, за да го попитам как е, после се отказвах, защото не исках да ядосам съпруга си. Вместо това по време на всекидневните ни разговори с майка ми я питах дали той се справя добре. И така научих, че бащата на Анджело, Майк, бил побеснял и се оплакал на татко от непочтеното поведение на съпруга ми по отношение на сина му, което само опънало и без това вече проблемните им отношения, обтегнали се заради неочакваната ми сватба. За мъжете от Клуба бяха настанали сложни времена.
Излязох  от   паркинга   и   се   насочих   към   имението   на Улф. Нашето имение, предположих, че така трябва да бъде. Завих, сърцето ми се поуспокои от неочаквания прилив на адреналин, залял ме заради това, че седя зад волана, когато Смайти простена.
— Онова волво се е залепило за задния ни номер.
Ирландският му акцент се проявяваше, когато беше ядосан. Чувствах се неудобно да бъда в една кола е ирландец от Чикаго, макар да знаех, че Смайти няма никакви връзки с подземния свят и вероятно е бил щателно проверен, преди да приеме работата като шофьор на сенатор Кийтън.
Погледнах в огледалото за обратно виждане и видях двама мъже, които веднага разпознах. Наши хора на служба у семейство

Бандини Яки, високи мъжаги, които обикновено биваха изпращани да уреждат дела, които не изискваха много приказки, а много мускули. Онзи, който караше, ми се усмихна гадно и се видяха всичките му гнили зъби.
Давай.
— Натисни газта – нареди Смайти.
— Пълно е с коли. Можем да убием някого. – Очите ми се стрелкаха трескаво насам-натам, улових по-здраво волана. Смайти се размърда на мястото си. Погледна назад, виждаше се, че съжалява, че ми е предложил да карам.
— Ще се ударят в нас. Не, няма да стане така, ще се разбият в нас. Яката.
— Какво да нравя?
— Завий наляво. Веднага.
— Какво?
— Веднага, Франческа.
Без да мисля, завих рязко вляво, насочих колата към претоварените улици на квартала, из който карахме, и с висока скорост поехме на запад. Пътят беше по-чист и можех да увелича скоростта, но още се страхувах да натиска докрай газта. Разбрах какво е намислил Смайти. Надяваше се да ни изгубят. Но не знаеше, че тези хора с преследване си изкарват хляба.
— Излез на магистралата! – извика той.
— Смайти! – възкликнах високо в момента, в който той извади телефона от джоба си и избърса чело.
— Съсредоточи се, Франческа.
— Добре. Добре.
Отново завих рязко, излязох на магистралата. Проверявах в огледало на всеки няколко секунди, за да видя дали съм се отдалечила от другата кола. Сърцето ми щеше да се пръсне от страх. Цялото ми тяло беше настръхнало. Какво правеха? Защо ме преследваха? Причината обаче ми беше пределно ясна. Бях опозорила семейството им с годежа си с Улф, защото се предполагаше, че ще се омъжа за Анджело. На всичко отгоре съпругът ми беше тикнал Анджело в затвора за нощ или две заради връзките му с Клуба (и със счетоводната фирма на Майк Бандини, която предполагах, че в момента се разследва от данъчните).
Звукът от метал, който стърже о друг метал оглуши ушите ми. Кадилакът политна напред от удара дошъл отзад. От вратите се понесе топлина и усетих мириса на изгоряла гума.
— Скачай на газта, слънце. Отдалечи се от тях – изкрещя Смайти, от устата му хвърчаха слюнки, с треперещи пръсти бърникаше в телефона си.

— Опитвам се – улових по-здраво волана, дишах учестено. Гърдите ми хриптяха, ръцете ми трепереха с такава сила, че усещах как колата криволичи между платната. Пътят беше относително чист, но другите шофьори натискаха клаксоните и се опитваха да ни заобиколят, докато полагах усилия да се измъкна от хората на Бандини.
— Какво има? – прогърмя гласът на Улф в колата. Смайти използваше блутут. Въздъхнах шумно. Хубаво беше да чуя гласа му. Въпреки че не беше тук, веднага усетих прилив на увереност.
— Преследват ни – съобщи му Смайти.
— Кой?
Облекчението ми веднага беше заменено от ужас. Може би той с радост щеше да се отърве от мен. Отмъщението към баща ми беше стигнало етап, когато вече не му се налагаше да търпи присъствието ми.
— Не знам призна Смайти.
— Хората на Бандини – надвиках аз шума в колата.
Настъпи мълчание, през което Улф осмисляше чутото.
— Бащата на Анджело? – попита той.
Шумът от нов сблъсък изпълни вътрешността на колата, която политна три стъпки напред при новия удар. Главата ми се удари във волана. Простенах, останала без дъх.
— Франческа, къде си? – гласът на Улф беше напрегнат.
Огледах се за знаци.
— Между щатска 190 – отвърна Смайти, измъкна чантата ми за училище изпод краката си и потърси телефона. – Ще позвъня на полицията.
Недей извика Улф.
— Моля? – извикахме едновременно и аз, и Смайти. Момчетата на Бандини отново се приближаваха към нас. Кадилакът захъхри и издаде ужасяващ звук. Бронята стържеше по пътното платно. Напомняше ми за шумните коли от една видеоигра, в която след този звук колите избухваха в пламъци. Анджело и братята му я играеха непрекъснато по време на летата ни в Италия.
Анджело винаги печелеше.
— Идвам за теб. Хвани отклонението към Лоурънс Авеню – чух Улф да взема ключовете си. Не помнех да съм го виждала да кара кола. Изобщо. Или го караха, или седеше до мен, докато карах из нашия квартал.
— Не съм добър шофьор – опитвах се да овладея емоциите си, като му напомних, че не биваше да е толкова убеден в способностите ми. Не биваше така да вярва, че ще успея да ни измъкна цели от това положение. Погледът ми търсеше отклонението, за което говореше, очите ми шареха неуморно.

— Ти си адски добър шофьор – заяви Улф и чух как се включва в трафика, като нарушава почти две хиляди закона с натискане на волана и крясъци. – Освен това, ако нещо ти се случи, ще взривя целия Клуб и ще вкарам всеки един от нашите хора зад решетките до края на дните му и те го знаят.
— Мисля, че е, защото се омъжих за теб – измърморих, опитах се с примигване да прогоня сълзите, за да мога да видя отклонението. Смайти клатеше глава някъде до мен. Не му беше нито времето, нито мястото за този разговор.
— Вината не е твоя – рече Улф. – Хвърлих сина му в затвора за една вечер, а данъчните се занимават с фирмата му. Иска да си го върне на мен чрез теб.
— Получава ли се? – гласът ми потрепери. Чух как двигателят на ягуара на Улф с рев увеличава скоростта. Не ми отговори. Нов удар в колата ни. Сподавих проплакването.
— Изтласкват ни от пътя – извика Смайти и удари по таблото. – Мога ли да използвам оръжие?
— Да не си посмял – изрева Улф. – И косъм случайно да шавне по главата на Франческа…
В този момент най-силният удар отекна в ушите ми, едновременно с него се разтвори въздушната възглавница и притисна главите ни назад към облегалките. Бял прах като конфети изпълни въздуха. Кадилакът изстърга и се обърна отстрани на пътя. Чух нещо под нас да съска. Не можех да помръдна. Не можех да отворя устата си. Носът ми сякаш беше притиснат към тила ми. Почудих се дали не съм го счупила. Почудих се дали ако сега цялото ми лице е нарязано, съпругът ми най-накрая ще изгуби интерес към мен.
И изпаднах в несвяст.

— Франческа? Нем? Кажи ми нещо – умоляваше ме Улф отнякъде. Тъмен екран покри очите ми, когато клепачите ми се спуснаха. Исках да му отговоря, но не можех. Чувах го как удря  по волана. – По дяволите, мамка му. Идвам.
Погледнах към Смайти с последни сили. Главата му започна да подскача, когато въздушната възглавница се прибра и той простена от болка.
— Тя е добре – дрезгаво съобщи Смайти. Кърви от устата и от носа. Едното й око също не изглежда добре.
— Мамка му! – отново изруга Улф.
Смайти махна предпазния си колан и освободи и моя колан.
— Дали да…? – подхвана Смайти. В същото време Улф закрещя:

— Да. Извади оръжието си. Ако се приближат към нея, в името Божие, убий копелетата, преди аз да съм го направил. Защото аз изобщо няма да съм толкова милостив.
Припаднах. Сякаш дебело одеяло от кошмари ме покри, задушавах се и изгарях. Бях там, но и не бях. Не знаех колко време съм била в несвяст. Първото, което си спомням след това, бяха сините и червени светлини на полицията, които просветваха изпод спуснатите ми клепачи, а Смайти обясняваше на полицаите, че не сме ги видели и че са избягали, без да излизат от колата. Карали без регистрационен номер и вероятно са били някакви недорасли пънкарчета, настървени да унищожат скъпа нова кола. След това усетих как ръцете на Улф ме обгръщат и ме носят към линейката, сякаш пак съм булка. Сложи ме на носилка и кресна на някого, който се опита да ме докосне.
— Сър – отвърна му строго и кратко парамедикът, – трябва да й поставим шина на врата и да я привържем към носилката, за да я стабилизираме в случай на гръбначна травма.
— Добре. Внимавайте – рязко се съгласи. Отворих очи и забелязах, че Улф не е сам. Набит мъж в скъп костюм и с черна коса стоеше до него.
Парамедикът светна с фенерче в очите ми, потупваше ме по тялото и търсеше видими наранявания. Челото ми беше наранено и усещах цялото си лице подпухнало и болезнено.
— Ако се наложи да отиде до отделението за спешна помощ, ще ни трябва изявление – каза мъжът до Улф, без да престава да изпраща съобщения по телефона си. – Много лошо ще изглежда.
— Не ме е грижа как щяло да изглежда тросна се съпругът ми.
— Щом се е отворила въздушната възглавница, е задължително да идете в болница. Ако не отидете, трябва писмено да заявите, че се отказвате от медицинска помощ. Съветвам ви настоятелно да я заведем в болница, където да бъде прегледана – чух нежен женски глас и отворих с примигване очи. Беше от парамедиците, привлекателна жена в края на двайсетте, и се почудих за кратко дали моят съпруг донжуан и нея ще залее с очарованието си. Изведнъж я намразих до такава степен, че исках да й кажа, че се чувствам добре, само и само да ни остави сами.
— Скъпа? – пръстите на Улф внимателно опипваха лицето ми. Правеше го с такава нежност, че ми беше трудно да повярвам, че са неговите. Отиваме в болницата.
— Не искам болници – простенах в ръката му. – Само… у дома.
Моля те.
— Франческа…
— Всичко е наред. Въздушните възглавници се задействаха, но не ни докоснаха – намеси се Смайти.

— Тя отива в болница – обяви Улф.
— Сър… – мъжът до него се опита да го вразуми.
Чудех се дали не е такъв заради хората, които ни заобикаляха. Защото трябва да е мил и внимателен е мен пред хора. Мисълта ме изплаши до смърт, част от мен искаше да се вкопчи в тази нова страна от съпруга ми и никога да не се пуска.
— Моля те. Искам само да си легна. – Гласът ми секна насред думата, докато се мъчех да не заплача. Устната ми беше цепната и бях убедена, че ако ревна, раната ще се отвори. Красивата парамедичка го потупа по рамото и аз почти събрах сили да й отрежа главата, но той нехайно се отърси от допира й.
— Това са само повърхностни натъртвания – програчих.
— До един час у дома да има лекар – Улф щракна с пръсти към мъжа с костюма, след това отново се обърна към мен.
— У дома – казах му.
— Да. У дома. – Улф махна коса от лицето ми.
— Благодаря ти, Боже – промърмори под носа си костюмираният до него, вече звънеше по телефона.
— Млъквай, Зайън.
— Да, сър.

Няколко часа след посещението на лекаря, което продължи почти два часа, се събудих в леглото си. Улф седеше на дивана срещу мен, работеше на лаптопа. В минутата, в която отворих очи, той остави лаптопа на дивана, стана и тръгна към мен. Свих се под чаршафите, прекалено ме болеше, за да ме докосват, но той само седна до мен, ръцете му останаха в скута му.
— Как е Смайти? – попитах.
Премигна насреща ми сякаш въпросът ми е смешен. На английски ли говорех? Убедена бях, че е така. После на красивото му лице се появи усмивка като луна и разбрах с голяма доза меланхолия, – че съм влюбена в този мой съпруг чудовище. Че за още една от тези бляскави, искрени усмивки, съм готова да кръстосам шпаги с баща си, да съсичам дракон и да му поднеса гордостта си на сребърен поднос. Тъжно беше да призная, дори пред себе си, че ме държеше в ръцете си.
— Това е първото, което искаш да знаеш, след като гангстери са те гонили по пътищата? Как се справя помощникът? – погали с палец лицето ми.
— Той не е помощник. Той е шофьор и е наш приятел.
— О, Немезида – поклати глава, усмивката му стана още по- широка, когато внимателно ме целуна по челото. Жестът беше толкова трогателен, че едва не изхлипах. Без да попита дали

искам вода, той поднесе чашата от нощното шкафче към напуканите ми устни, помогна ми да отпия няколко глътки.
— Стърлинг е полудяла от тревога. Отиде до ресторанта надолу по улицата и ти донесе толкова вафли, че стигат да се построи цяла къща като на вещицата от „Хензел и Гретел“.
— Не съм гладна – размърдах се в леглото. Няколко часа след събитията някак всичко ме болеше. Не точно от натъртванията, колкото заради отслабващото въздействие на адреналина върху тялото ми.
— Каква изненада – съпругът ми изви очи. Гледката как сенатор Улф Кийтън върти очи от отчаяние беше нещо, което за пръв път виждах.
— Иска ми се обаче да изпуша една цигара.
Облизах устни, усетих соления вкус на засъхналата кръв. Улф отиде до бюрото ми и извади тънка цигара от пакета, седна до мен и я постави между устните ми. Запали я с моята „Зипо“ като в стар черно-бял филм. Усмихнах се с цигара в уста.
— В навик ли ще го превръщаме? – попита той.
— Кое?
— Да ме плашиш до смърт?
Зависи колко ме вбесяваш. Забрави да ми кажеш, че за малко не са те убили. И то по поръчка на баща ми.
— Изпратил беше нескопосник – отвърна той, в гласа му отекнаха метални нотки. Само наполовина е искал да ме убие. В крайна сметка държа дъщеря му като заложник.
На това нищо не можех да отвърна.
Той стана от леглото, жилавото му тяло вече не беше напрегнато.
— Радвам се, че си добре.
Искаше да си тръгне, осъзнах аз. Очите ми се плъзнаха към часовника на китката ми. Показваше три сутринта. Утре трябваше да става рано за полета си до Спрингфийлд. Но на мен ми беше непоносима мисълта да ме остави сега, когато ми показа толкова обич. Не исках да я губя. Не исках да се връщаме към онова, което бяхме преди няколко часа, преди животът ми да се окаже в опасност. Двама непознати, на които им харесваше да се натискат и понякога да вечерят заедно.
Знаех без никакво съмнение, че иска да се върнем към предишните отношения. И ако си тръгнеше сега, точно това щеше да стане.
— Не – спрях го с дрезгав глас, когато беше при вратата. Обърна се бавно и ме огледа. Всичко беше изписано на лицето му. Ужасът от онова, което беше наясно, че ще поискам. За него бях актив. Сега, когато знаеше, че съм добре, можеше да

продължи със задълженията си за през деня. Или по-скоро през нощта.
— Не искам да оставам сама тази нощ. Ти би ли… само за тази нощ?
Примигнах, мразех отчаянието, което се чувстваше в гласа ми.
Той отново погледна към вратата, почти с копнеж.
Утре трябва да ставам рано.
— Моят похитител ми е осигурил доста удобно легло потупах по леглото и се изчервих. Той пристъпи от крак на крак.
— Трябва да кажа на Стърлинг, че си добре.
— Разбира се. – Опитах се да прозвуча звънливо, отново преглътнах сълзите. – Да. Тя сигурно е страшно притеснена. Забрави какво казах. Освен това съм уморена. Мисля, че ще заспя още преди да затвориш вратата.
Кимна и отвори вратата.
Твърде уморена бях, за да скърбя за неизпълнената ми молба. Заспах минута след като той напусна стаята ми, а недопушената цигара удавих в чашата с вода, навик, който караше Улф да проклина тихо, докато събира чашите след мен.
Когато ма следващия ден се събудих, часовникът показваше седем. Опитах се да се разбудя и се раздвижих, но усетих голяма тежест да притиска тялото ми. Боже. Колко зле бях наранена? Едва се помръднах на сантиметър-два. Когато се опитах да вдигна дясната си ръка, за да натисна бутона на алармата и да го накарам да спре, осъзнах, че не болките ми пречат да помръдна.
Съпругът ми спеше до мен, стомахът му беше притиснат към гърба ми. Все още беше облечен в костюма си, дишаше дълбоко и тихо. През дрехите ни усещах твърдостта на възбудата му до бедрото си. Сутрешен апетит. Усетих как се изчервявам и потиснах усмивката си.
Върнал се беше в стаята ми. Прекарал беше нощта в леглото ми. Поисках нещо, което изрично ми изясни как никога нямало да се случи и ми го даде.
Поставих ръка върху неговата, която описваше кръгове по ребрата ми, носът и устата му бяха скрити във вдлъбнатината между врата и рамото ми. Отправих молитва за едно нещо тази сутрин: поисках това да не е сладка лъжа, ами да е забранена истина.
Не се справях с лъжите.
Но да открия истината и да копая, докато не я извадя на бял свят? Готова бях да се подложа на изпитанието.