Крадецът на целувки

15

Франческа

Събудих се и пак ме мъчеше ужасен глад за сладко. Това чувство не отминаваше.
Ядеше ми се млечен шейк с ягоди.
Не. Ау имах нужда от шейк. Умирах за шейк.
Претърколих се по леглото и се ударих в нечии твърди мускули. Чух стенание, отворих едното си око. Пет седмици след пътуването ни до езерото Мичиган вече знаех някои интересни факти от живота на сенатор Улф Кийтън. Изпитвах истинско удоволствие да будя съпруга си, поела го в уста. Той от своя страна се наслаждаваше страшно на моята нова роля на жив будилник. Покривах с целувки пътя си надолу от стомаха,  следвах щастливата следа от тъмни косъмчета и свалях сивите му спортни панталони с името на колежа, който беше посещавал. Щом го поемех в устата си, той се събуждаше. Днес, за разлика от друг път, отхвърли одеялата от нас и внимателно, но уверено ме издърпа за косата.
— Опасявам се, че днес за това няма да имаме време.
Хвърли ме отново на матрака. Застанах на четири крака, извади презерватив от нощното шкафче. Все още не вземах хапчета. Трябваше да си уговоря час веднага след като се върнахме от езерото Мичиган, но се срамувах да ида сама, знаех, че ще ме преглеждат. Не исках да ходя с госпожа Стърлинг, а знаех, че мама и Клара не вярват в противозачатъчните по

принцип. Три пъти звънях на Андреа, а тя ми каза, че с удоволствие би дошла с мен, но баща ми щял да я убие, ако ни видят заедно.
— Не е лично, Франки. Знаеш го, нали?
Знаех. Наистина. По дяволите, дори не можех да я виня. По едно време и аз се страхувах от баща си колкото нея.
Трябваше да помоля моя съпруг да дойде с мен. Когато намекнах, че ще се радвам да отидем заедно тази седмица, той ме отпрати с думите, че мога да ида сама.
— Ами ако боли? – попитах аз. Той сви рамене.
— Присъствието ми няма да намали болката. Истински кучи син беше и го знаеше.
На следващия ден се появи с огромен пакет презервативи и рецепта.
Улф напълно заряза правилото да не спим заедно. Все още държахме вещите и дрехите си в различните крила на къщата, но прекарвахме цялата нощ заедно. Повечето вечери той идваше в моята стая, придърпваше ме плътно до себе си, след като бяхме правили любов. Но понякога, особено когато работеше до късно, влизах в неговото владение и го обслужвах в леглото му.
Започнахме да посещаваме заедно различни светски събития. Превърнахме се в двойката, за която всички говорят. Двойката, когато винаги си бях мислила, че ще бъда с Анджело. Хората ни наблюдаваха с открито възхищение, докато флиртувахме един с друг на масата. Улф винаги държеше ръката ми в своята, притискаше я за целувка до устните си и се държеше като безукорен кавалер. Нямаше нищо общо с ехидния, влудяващ гадняр, който ме беше завлякъл на сватбата на Бишъп.
Започнах дори да свалям гарда по отношение на другите жени. Всъщност сенатор Кийтън не показваше никакъв интерес към тях, дори когато предложенията валяха. Формата, която тези предложения приемаха, включваха дори бикини, които открих в пощенската ни кутия (госпожа Стърлинг беше възмутена и отвратена; размахва прашките чак до кофата за боклук), и безбройните визитни картички, които с Улф откривахме, докато изпразвахме джобовете му в края на всяка вечер.
Животът с Улф беше хубав.
Между училището, часовете за езда с Артемида, градината ми и уроците по пиано, които поднових, имах много малко време да поседя и да размишлявам върху следващия шахматен ход на баща ми. Майка ми идваше всяка седмица, клюкарствахме, пиехме чай и прелиствахме модни списания, нещо, на което тя много се радваше, а аз не понасях, но се шегувах с нея по този повод. Съпругът ми никога не се противопостави срещу

присъствието на мама и Клара. Всъщност често ги канеше да останат по-дълго, а госпожа Стърлинг и Клара май наистина си допаднаха с тази тяхна обща любов към сапунените опери през деня и дори тайно си разменяха любовни романи.
Няколко пъти след езерото Мичиган се натъкнах на Анджело в училище. Той също имаше часове, въпреки че не бяхме заедно. Убедена бях, че никога няма да имаме общи часове. Особено след като съпругът ми беше пределно наясно с присъствието на Анджело в Северозападния университет. Исках да му се извиня за случилото се в деня на сватбата ми, а той махна с ръка и каза, че вината не била моя. Може и да беше истина, но това не ме успокои. В същото време разбирах защо Улф не иска е Анджело да поддържаме приятелски отношения, предвид глупавата ми любов към него по времето, в което вече се познавахме с Улф. Анджело обаче не поддържаше мнението на съпруга ми. Всеки път, когато се засичахме в кафенето в университета или извън него, той повеждаше дълги разговори с мен и ме осведомяваше и за най-малките подробности от живота на стария ми квартал.
Смеех се на новините, които получавах от него: кои са се оженили, кои са се развели и че Емили – „нашата Емили“ се среща е гангстер от Бостън, но родом от Ню Йорк, някакъв ирландец.
— Свети Боже! – направих възмутена физиономия. Той се разсмя.
— Реших, че трябва да знаеш, в случай че още имаш въпроси за отношенията между мен и нея, богиньо.
Богиньо.
Съпругът ми беше стоик, властен и безмилостен. Анджело беше сладък, доверчив и великодушен. Бяха като деня и нощта. Като лятото и зимата. И започвах да осъзнавам къде ми е мястото и то беше в бурята с Улф.
Едно от обмислените решения, които взех, за да не нарушавам своя изпълнен с щастие живот със съпруга ми, беше да не отварям дървената кутия. Истината беше, че отдавна трябваше да съм я отворила. Точно след сватбата ми с Улф. Но ми оставаше само една бележка, а Улф се беше оказал правилният господар на сърцето ми според предишните две. Не исках да съсипвам идеалното положение в живота ми. Особено след като бях на косъм от щастието, усещах как го докосвам с пръстите си.
Сега се чувствах замаяна и сънлива, още ми се ядеше млечен шейк, но също така изгарях от желание да усетя устните на съпруга си върху другите мои устни, исках той да задоволи и другата ми нужда. Улф ме взе отзад, влезе напълно възбуден.

— Сладката ми отрова, великолепната ми съперница! – Целуваше тила ми, докато навлизаше в мен. Свърши в мен, погрижи се за предпазните мерки и отиде в банята както си беше гол. Когато се обърнах по гръб, за да го погледна, той вече беше с вратовръзка.
— Искам млечен шейк с ягоди – нацупих се аз.
Той се намръщи, преметна връзката и я завърза, без дори да гледа в огледалото.
— Обикновено не си падаш по сладкото.
— Наближава цикълът ми – всъщност беше малко позакъснял.
— Ще наредя на Смайти да ти донесе един, преди да тръгна на работа. Готова ли си за училище? Някой да те закара?
Следващата седмица трябваше да се явя на изпит за шофьорска книжка.
— Не искам Смайти да ми носи млечен шейк. Искам ти да ми донесеш – изправих се на колене и на колене преминах разстоянието по леглото, което ни делеше. – Той винаги прецаква нарежданията ми.
— Какво има за прецакване в поръчката на млечен шейк с ягоди? – Улф се върна в банята и си сложи някакъв продукт за коса, който ухаеше много приятно. Някой ден щях да получа инфаркт от това колко привлекателен е и колко примамливо ухае.
— Ще се изненадаш – излъгах. Смайти беше страхотен. Просто изведнъж ме беше обхванала необяснима нужда съпругът ми да бъде мил с мен. След като ми подари Артемида, Улф много се пазеше от романтични жестове.
— Ще ти донеса твоя млечен шейк – каза той с обикновен тон и излезе от стаята.
— Благодаря ти! – извиках след него.
Миг по-късно госпожа Стърлинг, която беше най-великата подслушвачка в Северна Америка, надникна в стаята.
— Вие двамата сте най-дебелоглавите умници, които познавам. Поклати глава. Все още лежах в леглото, зяпах тавана,
потънала в своето следоргазмено щастие. Чаршафите бяха увити около тялото ми, но не се тревожех особено какво ще види. Сигурно ни беше чувала стотици пъти да правим онова, което женените правят.
— Какво искаш да кажеш? – протегнах се лениво и потиснах прозявката.
— Бременна си, мое скъпо, глупаво дете!
Не.
Няма такова нещо.
Не може да има такова нещо.

Обаче имаше. Нямаше какво да е друго. Всичко се връзваше.
Думите бяха заседнали в главата ми, когато платих теста за бременност, преди да отида на училище. Излапах млечния шейк с ягоди с такъв ищах, сякаш от него зависи животът ми, след което ме обхвана страшен пристъп на гадене и ме завладя лошо предчувствие още преди да направя теста в тоалетната на училището. Подозирах, че госпожа Стърлинг е права. Проклех нечуто. Как ми липсваше Андреа в този момент. Имах нужда от някой, който да ме прегърне, когато дойде време да погледна теста и да видя резултатите. Но Андреа се страхуваше от татко и беше време да открия нови приятели, които не са от Клуба.
Върнах капачката върху теста и нагласих часовника на мобилния да отброи минутите, притиснах чело до вратата. Бях убедена в две неща: първо, не исках да съм бременна, и второ, не исках да не съм бременна.
Ако бях бременна, имах огромен проблем. Съпругът ми не искаше деца. Лично ми го изясни. Няколко пъти всъщност. Дори стигна дотам да ми предложи да живеем на различни места и да използвам донор на сперма, ако искам да имам деца. Да родя нежелано бебе на този свят беше неморално, ако не и съвсем налудничаво, предвид обстоятелствата ни.
От друга страна, ако не очаквах дете, също щях да се разочаровам. Изпитвах вълнение и нетърпение да открия дали нося бебето на Улф. В ума ми се въртяха разни налудничави мисли. Такива, които изобщо не ми беше работа да си задавам. Какъв ли цвят ще са очите на детето ни? Децата ни щяха да са тъмнокоси. Стройни като нас двамата. Но – сиви или сини? Дали ще са високи или ниски? Дали ще имат неговия ум и моя талант да свиря на пиано? Дали ще бъдат слонова кост и сняг, като моята бледа кожа? Или ще имат по-скоро неговия матов тен? Исках да знам всичко. Устоях на желанието да прокарам длан по стомаха си, да си представя как расте, окръгля се и става съвършен и в него е плодът на нашата любов.
Плодът на моята любов.
Никой никога не беше казвал, че той ме обича. Никой никога дори не беше го допускал. Дори госпожа Стърлинг.
Телефонът ми изпиука и подскочих, сърцето ми биеше лудо. Независимо какъв беше резултатът, исках да го науча. Отворих теста и погледнах.
Две линии. Синьо. Ярко. Открояващо се. Наситено. Чаках дете.

Избухнах в сълзи.

Не можех да повярвам, че ми се случва. Улф каза –  не, той  ясно заяви – че не иска никакви деца, а сега, по-малко от шест месеца след сватбата ни, когато най-накрая бяхме постигнали разбирателство, щях да му съобщя, че съм бременна. Част от мен ми напомни, съвсем разумно, че вината не е изцяло моя. Той също носеше своя дял от нея. Всъщност той беше този, който ме склони да правим любов без предпазни средства, с онази глупост, че при прекъснатия акт (страхотно се беше справил, няма що!) и с пресмятането на дните нямало страшно и как не съм била в подходящ за забременяване период.
Само че ние двамата бяхме пропуснали, че моят период се беше променил в минутата, в която взех онова хапче след първия ни път.
От друга страна, аз бях тази, която го придърпа към себе си и не му позволи да направи каквото трябва, за да ме предпази. Знаех, че се е случило именно в онзи ден, нямаше друга възможност. Освен по време на престоя ни в хижата, използвахме презервативи.
Свела рамене, излязох от тоалетната и се повлякох по коридора, излязох от колежа в есенния ден, който си беше най- обикновен. Имах нужда да споделя с госпожа Стърлинг. Тя щеше да знае как да постъпим.
Вървях към колата на Смайти, когато неочаквано Анджело ме придърпа на тревата. Извиках. Първото, което си помислих, беше за бебето. Отблъснах го, гледах го как се разсмя, чак остана без дъх, опитваше се да ме гъделичка.
— Анджело – в гърдите ми се надигна истерия. Първото тримесечие не беше ли най-важното? Не можех да се търкалям по земята. – Махни се!
Той се изправи, оправи тъмнорусата си коса и сведе поглед към мен. Откъде се взе това негово поведение? Анджело винаги беше сдържан и проявяваше уважение. Винаги беше мил с мен, след като се ожених не беше ме докосвал по този начин.
— Исусе, богиньо, прости ми. – Подаде ми ръка и аз я приех. Неприятно ми стана, че още ме нарича „богиньо“, но предположих, че няма закон, който да забранява флирта. Макар че може би трябваше да има. Така жените нямаше да се предлагат непрекъснато на мъжа ми всеки път щом излезе от вкъщи.
И така ще живееш в потисническа държава.
Изправих се и се огледах, не бях убедена какво търся. Изчистих роклята си и жилетката от стръкчетата трева.
— Май имаш лош ден. Само исках да те разсмея – обясни Анджело. Как можех да кажа на скъпия си приятел, че е съвсем

прав? Че денят ми едновременно е най-лошият и най-добрият. Махнах стръкче от рамото му и се усмихнах.
— Не си виновен. Съжалявам, че бях рязка. Просто се изненадах.
— Шофьорът ти те чака от другата страна на паркинга. Както и твоите служители по защитата, които впрочем си вършат работата много зле, след като са те оставили без надзор.
Анджело размърда вежди, заби пръст в рамото ми за успокоителен масаж. Улф настояваше да имам охрана след преследването с колата. Едва тази седмица успях най-накрая да го убедя протоколът да бъде нарушен и бодигардовете да стоят в колата и да не ме следват на територията на училището. От известно време не бяхме чули нищо нито от баща ми, нито от Майк Бандини. Очевидно и двамата бяха заети с усилията да не позволят Клубът да потъне, а се пазеха и от железния юмрук на Улф. А ако исках да си намеря приятели в училище, не можех да се движа с двама мъжаги със слонски размери, които да следят всяка моя стъпка.
Не казах на Анджело какво е направил баща му. За разлика от Улф, аз можех да правя разлика между бащата и наследника му. Може би защото твърде добре знаех какво означава да се срамуваш от поведението на родителите си.
— Благодаря – метнах чантата на рамо, застанах пред него, смутена и изпълнена с вина. Той полагаше усилия, искаше да възстанови моста помежду ни, който беше изгорял, а аз стоях от другата страна с клечка и готова отново да му видя сметката. Но трябваше да подходя внимателно, за да мога хем да запазя ненакърнена лоялността ми към моя съпруг, хем да закърпя положението с момчето, което някога беше най-важният човек за мен. Неумело вървях по опънато въже.
— Трябва да ти призная нещо.
Пооправи разбърканата си красива коса. Сърцето ме заболя, защото от началото на годежа ми с Улф отказвах да призная една подробност. Един ден Анджело щеше да стане прекрасен съпруг за някое момиче, което обаче нямаше да бъда аз.
— Давай – разтрих очи. През живота си не се бях чувствала толкова уморена, и то не защото не съм си доспала. Той сведе поглед и запристъпва от крак на крак. Увереността и закачливостта му вече ги нямаше.
— Вечерта на годежа ти се случи нещо… което не биваше да става. – Преглътна, сянка се мярна в погледа му. Пое дълбоко дъх. – Русата мацка от бала с маски беше там. Точно ме беше отрязала, след като имах цял сценарий как ще протече тази вечер. Глътнах си езика, не намирах думите, а ти все търсеше

годеника си. Имах чувството, че светът ми се е сринал, стена по стена – разтри бузата си сякаш истината го е зашлевила. – Допуснах грешка. Огромна. Преспах с репортерката. Всъщност това беше само грешчица. Не толкова ужасна. Ужасната направих след това, когато срещнах съпруга ти на стълбите.
Вдигнах поглед, заоглеждах лицето му. За моя огромна изненада видях, че Анджело се бори със сълзите. Истински сълзи. Сълзите, които с ненавист гледах там, макар да знаех какво се кани да ми каже и че то е ужасно. Стореното от него ми беше навредило в много отношения. Каквото и да беше онова, което представлявахме с Улф днес, той никога нямаше да заличи нощта, в която беше отнел невинността ми със сила.
— Казал си му, че сме преспали? – потрепери гласът ми. Анджело поклати глава.
— Не. Не. Подобно нещо не бих направил. Просто… не му казах и че не се е случило. Много повече ме интересуваше да му върна за всичко, отколкото да изясня някакво недоразумение. Направо бях откачил, Франки. И част от мен все още се надяваше, че вие двамата ще скъсате. Исках да побутна съдбата. Не съм искал да  ви съсипя отношенията. Всъщност исках, но само защото си мислех, че и ти това искаш. Мислех, че му даваш възможност, защото твоите родители те притискат. А не защото, ами…
— Защото го обичам? – довърших с дрезгав глас. Стиснах рамото му. Той погледна надолу към ръката ми и подсмъркна.
— Да.
— Обичам го, така е – въздъхнах отчаяно. – Боже, Анджело, страшно съжалявам, но го обичам. Не възнамерявах да се влюбя в него. Случи се и толкова. Такава е любовта, нали? Като смъртта. Знаеш, че един ден ще те сполети. Само че не знаеш как, защо, нито кога.
— Много мрачен поглед за живота – усмихна ми се унило.
Не можех да се ядосвам на Анджело. Не и истински. И особено след като с Улф бяхме преодолели онова, което той и Кристен ни бяха причинили. Някои дори биха го определили като повратен момент в хода на отношенията ни.
— И все пак – Анджело се ухили, момчешките му трапчинки се появиха в цялата си прелест. Тази усмивка беше разбивала сърцето ми всеки път, когато я виждах да надзърта изпод тъмните му мигли. – Ако някога си промениш мнението. Тук съм.
— Изгубих невинността си – отговорих му с извита вежда, изчервих се. Той въздъхна театрално.
— Не знам дали ще ми повярваш, но аз също.
— Давай – тупнах го по гърдите, усещах как напрежението се изпарява от него. – Кога беше първият ти път? С кого?

Въпросът от години чакаше на върха на езика ми, но едва сега имах възможност да попитам. Двамата се опитвахме да изградим приятелски отношения помежду ни. Добре де, нещо в този дух.
Анджело въздъхна рязко.
— През първата година. Черил Евънс, след часа по математика.
— Тази не беше ли госпожичка „Всички си падат по мен“? – ухилих се аз.
— Мислех си, че ще го кажеш. Беше учителката – безизразно ме осведоми той.
— Моля? – задавих се от смях. – Изгубил си девствеността си с твоя учителка?
— Ами тя беше някъде към двайсет и три. Никое друго момиче на тази възраст нямаше да го направи без сериозни отношения, а и вече не можех да карам така. И аз исках всичко да се случи за пръв път с теб – призна той. Бях и тъжна, и щастлива. Животът ни беше отвел в различни посоки, но онзи Анджело, когото обичах, до неотдавна беше на една и съща честота с мен.
— Ами – вдигна два палеца. – Може би в следващия живот.
— Последния път, когато каза, че ще се съберем, беше за в този живот. – Усмихнах се.
— Почти сигурно.
Прегърнахме се, забързах по поляната към редицата от успоредно паркирани коли, пълни със студенти, които предлагаха или търсеха кой да ги закара и проучваха възможността за чисто новия кадилак на Смайти. Този път Улф направи и невъзможното, за да се увери, че е абсолютно обезопасен. Видях, че Смайти е в колата, ровеше в телефона и се усмихваше. Всичко вървеше добре. Улф може би нямаше да реагира на новината с въодушевление, но се надявах, че няма и да е съсипан. Бях вече почти в колата, когато Кристен, журналистката, се появи изотникъде, изскочи до мен с изтормозен вид. Косата й не беше изправяна, а под очите си имаше виолетови сенки, за които предположих, че са от липсата на сън.
Двамата ми бодигардове излязоха едновременно от колата и забързаха към нас. Вдигнах ръка и ги отпратих.
— Всичко е наред.
— Госпожо Кийтън.
— Наред е – настоях. – Отдръпнете се, моля.
Кристен дори не ги забеляза. Не я сдържаше на едно място.
— Франческааа – завалено рече тя, вдигнала пръст някъде в моята посока. Твърде пияна беше, за да сочи към мен. Опитах се да си спомня докъде бяхме стигнали с нея. Последното, което чух

от Улф, беше, че е накарал да я уволнят. Тя очевидно търсеше отмъщение. Само че бяха минали седмици.
— Къде се дяваш? – попитах, постарах се да не оглеждам мърлявата й риза и джинси. Тя махна с ръка, хълцаше.
— Ами тук и там. Навсякъде. Ходих до нашите в Охайо. Дойдох пак да си търся работа. Звънях на мъжа ти сто пъти, за да го накарам да ме извади от черния списък. И после… Мамка му. Ама защо ти разправям? – Тя се разсмя, отметна немитата си коса. Погледнах зад себе си, за да проверя дали Анджело не е наблизо. Тя прочете мислите ми.
— Отпусни се. Виж сега, изчуках приятелчето ти, за да може Улф да побеснее срещу теб. Обаче е много млад за мен.
И прекалено добър, помислих си.
Бременността очевидно влияеше на логиката ми, защото ме обзе желание да уловя ръката й и да я погаля, да й купя кафе. Знаех дяволски добре, че се опита да съсипе живота ми, за да спаси своя, и че искаше съпруга ми за себе си (поне преди да я уволнят по негово искане). Проблемът със съчувствието беше, че не се дава на хората, които действително го заслужават, ами на тези, които просто се нуждаят от него.
— Очевидно планът ми безславно се провали.
Прокара изпочупените си нокти по бузите, огледа снежнобялата ми жилетка, която носех над черна рокля с дължина до коленете.
— Изглеждаш като някакво проклето девойче, което отива на църква.
— Аз ходя на църква. Изсмя се.
— Извратен идиот.
— Или пък просто ме харесва. – Забих въображаем нож в гърдите й. Тази жена беше внушила на съпруга ми, че му изневерявам. Независимо колко жалко беше положението й, нямаше причина да е зла към мен. Нищо не й бях направила.
— Браво. На Улф просто му харесва да чука нещо, което принадлежи на Артър Роси. Причината ти е известна, Артър е прецакал неговото семейство. В крайна сметка това е политическата справедливост.
— Извинявай? – отстъпих, сега вече я прецених както трябва. Днес ми беше ден за изненади. Първо тестът за бременност, после признанието на Анджело, а сега и това, осъзнах, че вселената се опитва да ми каже нещо. Дано това, което се канеше да ми извести, да не е краят на моята още незапочнала приказка.
Един от бодигардовете ми направи стъпка към мен, обърнах се към него.

— Стойте далеч. Нека говори.
— Не ти е казал – Кристен отметна глава и се разсмя, насочила пръст към мен. Присмиваше ми се. – Не се ли чудиш защо изобщо те взе от баща ти? Какво има срещу него?
Напротив. Интересуваше ме и не беше преставало да ме интересува. По дяволите, та аз всеки ден разпитвах Улф.
Но нямаше да й го призная, защото това означаваше да й дам повече власт, отколкото заслужава.
Кристен облегна лакът на огромен дъб и подсвирна.
— Откъде да започна? Впрочем всичко е потвърдено, така че можеш да притиснеш съпруга си още щом се прибереш у дома. Улф Кийтън не се е родил като Улф Кийтън. Името му е Фабио Нучи, бедно момче без баща от италиански произход, което е живяло близо до твоя дом. Пощенският ви код е един и същ, но повярвай ми, домовете ви страшно са се различавали. Майка му е била пияница, пълна отрепка, бащата се е разсеял още преди да се роди. Доста по-големият му брат Ромео го е отгледал. Ромео станал полицай. Добър е бил, докато не попаднал на погрешно място в погрешно време. А именно „Пицата на мама“, ресторантче на три пресечки от дома ти. Ромео отишъл да вземе пица за Улф. Имало престрелка. Ромео все още бил в униформата си, втурнал се в ресторантчето, за да успокои положението. И се наложило да го убият или той щял да ги издаде. Баща ти убил Ромео пред очите на съпруга ти въпреки отчаяните му молби.
Никога не моли.
Никога недей да коленичиш. Имам гордост.
Думите на Улф отекнаха в ума ми, обля ме пот и премръзнах. Затова той не желаеше да преговаря, не показваше угризения, нито милост. Баща ми не се беше отнесъл към него нито с разбиране, нито с милост в най-голямата му безизходица. Взирах се в Кристен, знаех, че има и още. Знаех, че това беше върхът на много голям, смъртоносен айсберг.
Тя продължи.
— След случилото се с Ромео мъжът ти бил осиновен от семейство Кийтън, богато семейство от правилната страна на закона. Къщата, в която живееш в момента впрочем, е тяхна. Кийтънови били от каймака на Чикаго. Изключително известна двойка, която нямала деца и искали да му предложат целия свят. Променили името му, за да го отделят от батака, в който прекарал първите години от живота си. Работите започнали да се подобряват минута по минута за малкия Улфи. Дори успял да преодолее тежката травма от гледката как баща ти застрелва брат му между очите.

— Защо баща ми не е премахнал и Улф? Нали той всичко е видял? – мразех се, че я попитах. Но за разлика от тази на съпруга ми, моята гордост не беше толкова важна за оцеляването ми.
Кристен се намуси.
— Улф тогава е бил малко момче. Не е познавал основните играчи и не е имал проблеми с Клуба като брат си. Да не споменаваме, че никой нямало да му повярва. Предполагам също, че дори баща ти има някакви принципи – тя ме огледа с отвращение. Стиснах зъби, но замълчах, страхувах се много, че ще спре да говори.
— Няма значение – пропя тя, а сещаш ли се после какво става?
— Не – през зъби отговорих. – Но се обзалагам, че ти с удоволствие ще ми споделиш.
Не се усъмних изобщо в думите й. Не защото Кристен не можеше да лъже, а защото толкова много се забавляваше да ми поднася новините, че нямаше как да не е точна.
— Улф отива в колеж. Завързва приятелства. Живее повече от прекрасно, така да се каже. През втората година в Харвард се готви да се прибере у дома за лятната ваканция, когато залата, където се провежда благотворително тържество, на което присъстват цял куп политици и високопоставени дипломати, както и родителите му, избухва. И ще познаеш ли кой е отговорен за взрива?
Баща ми, разбира се.
Спомних си случая. Лятото, когато бях на осем, не ходихме в Италия. Баща ми беше арестуван заради инцидента в балната зала и освободен малко след това поради липса на доказателства. Майка ми през цялото време плачеше. Щом татко излезе, започнаха да се карат. Много. Може би в този момент майка ми си беше дала сметка, че мъжът, с когото е свързала живота си, не е добър човек.
Накрая решиха, че най-доброто, което могат да направят, е да ме изпратят в училище за обноски. Знаех, че искат да ме защитят от лошата слава на баща ми в Чикаго и да ми дадат най-добрите възможности.
Кристен отново подсвирна, поклати глава.
— Достатъчно  е да  кажа, че съпругът ти не се е възстановил   от тази травма. Официалната версия, отразена и в документите, е, че взривът се дължи на изтичането на газ. Малко след това цялата хотелска верига престава да съществува. Арестът на баща ти е фарс. Дори не са успели да го изправят пред съда, макар всички да са знаели, че той си го е върнал на майката на Улф,

която като съдия във Върховния съд приложила цялата строгост на закона срещу един от най-добрите му приятели.
Лоренцо Флорънс. Все още беше в затвора. Вкарал беше половин тон хероин в Съединените щати за баща ми.
Политнах назад, паднах на тревата. Търпението на бодигардовете се беше изчерпало и двамата се втурнаха към мен. Кристен се отблъсна от дървото и приклекна, за да се изравни с мен, и се усмихна широко.
— И така сега Улф наистина иска да си го върне на баща ти и се въоръжава, за да го съсипе. Впрочем прави го откакто е завършил университета. С помощта на частни детективи и безкрайните си източници е успял да открие нещо срещу баща ти. Каквото и да е, виси над главата на Артър Роси като дамоклев меч. И знаеш, че изходът от тази игра ще е смъртта на баща ти, нали?
Не можех да отговоря. Бодигардовете ме повлякоха към колата, а аз ритах и крещях. Исках да остана и да слушам. Исках да избягам.
— Той ще е наследникът на Клуба… – извика Кристен, тичайки към нас. Един от бодигардовете я блъсна, но тя прекалено много се наслаждаваше на случващото се, за да спре.
— Той не иска Клуба – изкрещях към нея.
— Ще те разкара точно както е планирал от началото. Не си ли се чудила защо не си е направил труда да подпишете предбрачно споразумение? И помисли дали ще се измъкнеш цяла. Никой от семейството на Улф не е успял да го направи…
— Грешиш – усетих, че долната ми устна трепери. Охранителите ме наблъскаха на задната седалка на колата и тръшнаха вратата след мен. Бях замаяна и ми се повдигаше. Прекалено слаба бях и емоционално съсипана, за да се справя с откритията.
Кристен се появи на прозореца и ми даде знак да го сваля. Един от охранителите почти я изблъска, както седеше в колата, но аз свалих прозореца. Навря главата си в колата.
— До края на годината ще те изхвърли, слънчице. Щом му писне да те чука. Виждала съм го вече хиляда пъти. Улф Кийтън не обича, гълъбче.
— Може би теб не е обичал – заядох се аз. Тя се намръщи засегната.
— А ти си разочарована.
— Ти пък си отчаяна. Как откри тази информация?
Тя сви рамене, горчива мигренозна усмивка плъзна по лицето й. Нехайна, но и отровна.
Излишно беше да питам. Разбрах.
Баща ми.

Тази вечер, когато Улф дойде в леглото, за да ми донесе вечерята, която пропуснах, аз му обърнах гръб. Не бях готова да се изправя пред него и определено не бях готова да му призная, че съм бременна. Дълбоко в себе си бях убедена, че отчасти Кристен има право. Планът на Улф наистина беше какъвто ми го описа. Да съсипе семейството ми и да ме разкара по някое време. Нямаше значение дали планът все още беше в действие, или в него е настъпила промяна. Не че имах и най-малка представа какъв е планът на този етап.
Знаех само, че шансовете ни бяха малки.
— Всичко наред ли е? – попита той и отметна косата от лицето ми.
Избегнах погледа му. Прелиствах страниците на книгата, която всъщност не четях. А и май я държах обърната наопаки, но не можех да преценя, очите ми едва успяваха да отчетат формата на книгата, какво ли оставаше за съдържанието.
— Естествено. Просто ми дойде цикълът – излъгах.
— Въпреки това мога да остана – предложи той, ръката му се плъзна по лицето ми, повдигна с палец брадичката ми, за да го погледна. – Не идвам тук само заради секса.
— Не съм в настроение и да ти направя свирка.
— Франческа – изръмжа той, а очите ми се стрелнаха към неговите. Омразно ми беше, че го обичам толкова много. Той беше прав. Любовта, по правило, не беше справедлива. Единият винаги обичаше повече.
— Трябва ли да се притеснявам? – настоятелно ме попита.
— За какво? – прелистих нова страница.
— За способността ти да четеш най-напред. Държиш я обратно
– рязко каза той. Затвори книгата. – За теб. За нас. За това – направи жест между нас.
— Не.
Настана мълчание, но той не си тръгваше. Притесних се. Странно беше как сутринта беше започнала най-обикновено, с млечен шейк с ягоди и едно бързо любене, и колко бързо се бяхме превърнали отново във врагове.
— Да излезем. Ти ще изпушиш една цигара и набързо ще ме осветлиш от какво си побесняла до такава степен.
Изправи се и измъкна пакета с цигари от бюрото ми.
— Не, благодаря. – Забравих да изхвърля цигарите, когато се прибрах у дома тази вечер, но в обозримото бъдеще цигарите ми бяха забранени.

— И не искаш да ми кажеш нищо? – Отново огледа лицето ми, челюстта му беше скована, очите потъмнели и с хищнически поглед.
— Не – отново отворих книгата, този път в правилната посока.
— Искаш ли да те придружа при посещението ти при гинеколога?
Пулсът ми се ускори, усещах го чак в гърлото си.
— Много мило, че предложи след толкова месеци, но отговорът все пак си остава отрицателен. Може ли да остана сама, ако обичаш? Мисля, че за тази седмица преизпълних графика си като съпруга, с която да се показваш гордо, и като гореща дупка, в която да си завреш оная работа, когато ти се прииска.
Присви очи, отстъпи. Думите ми го засегнаха, него, човека от стомана и метал. Обърна се и излетя от стаята, преди да сме избухнали един срещу друг.
Отпуснах се на възглавницата, щом вратата се затвори зад него, трябваше да си събера мислите.
Утре щях да отворя кутията и да извадя последната бележка.
Онази, която щеше да определи дали Улф беше любовта на живота ми.