Барут и канела (18+)

Глава 17

СЪРАТНИЦИИИ, КАКА ВИ Е ОГЪН ТРИ ДНИ ПОДРЕД! ТОВА ТРЯБВА ДА СЕ ОТБЕЛЕЖИ, ХД

НАДЯВАМ СЕ ГЛАВАТА ДА ВИ ХАРВСА И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО БАБА И ДЯДО СЕ ЗАРАДВАХА НА ИВИ И АДЕАН

ОБИЧАММММ ВИИИИ

ЕНДЖОЙЙЙЙ

*Ивалина*

Усмивката на дядо, когато ни видя, беше най-искреното нещо, което бях виждала от дълго навреме и несъзнателно очите ми плувнаха в сълзи. Кълна се, бях станала страшна ревла последните два дни и това не беше нормално. Бях сигурна, че беше от хапчето и не мислех в скоро време да си го причинявам отново. Да се върнем обратно на любимият ми старец, обаче.

- Ивенце! – възкликна щастливо и веднага щом отвори вратника, бях поета в топлите му обятия и щастлив смях избяга от мен. Беше хубаво отново да бъда е тези топли и искрени прегръдки. Огромното бяло, рунтаво куче се беше успокоило и сега единствено ни душеше и двамата с Адеан по краката.– Какво правите тук, защо не се обадихте? Бива ли така? Изобщо не сме се подготвили.

- Искахме да ви изненадаме, дедо. – Адеан се обади и се усмихна на дядо ми, който ме пусна, за да прегърне и него.

- Хайде, дѐца, влизайте. – потупа и двама ни по гърбовете и затвори след нас, а кучето веднага ни последва до входната врата. – Шарик, ти тук. – старчето му се скара, а то горкото единствено седна и изскимтя. Беше голям сладур за размерите си. Престраших се и подадох ръка, за да го погаля по главата и Шарик замижа доволно с очи и вдигна глава, колкото можеше нагоре. И тримата се засмяхме, но се наложи да спра да го галя, защото влязохме вътре и пред мен се разкри познатото мозаечно стълбище с розова ръмбеста мазилка, а миризмата беше същата. Не миришеше зле или нещо подобно, не ухаеше и хубаво, но миришеше на...дома. Беше една такава особена миризма, като на студено, нищо че беше вече почти краят на юни. Не се качихме нагоре по стълбите, ами дядо отвори вратата в дясно.

- Райнее, ела да видиш кой ти водя. – старикът нададе вик щом влязохме вътре и с Адеан се засмяхме, докато се събувахме.

- Какво пак, бе Иваиле? – гласът на баба долетя от другата стая, където беше кухнята и когато излезе в коридора, просто се закова на пети и дори спря да бърше ръцете си с кърпата.