Братя

Глава 22

"Синът Божий стана син човешки, за да може човекът да стане син Божий." 

43г. сл. н.е.

Жената тичаше по дългите, тъмни коридори, а босите ѝ крака бяха мокри и посинели от студените локви. Мрака сякаш поглъщаше черната ѝ пелерина, покриваща изплашеното ѝ лице. Ситни капки пот избиваха по челото ѝ, смесвайки се с кръвта от кръста с който я бяха белязали.
Ръцете ѝ бяха също толкова посинели, вкопчили се в святото писание, прегърнала го до гърдите си... точно както по-рано бе прегръщала децата си. Някъде в него между страниците беше пъхната тънка златна нишка, отбелязваща знамението на Голямата скръб, такава в каквато бе научена да вярва сляпо. Бе научена, че тя ще дойде щом първите от общо седем печата, серия от наказания чрез които Господ ще съди земята, давайки възможност на хората да се покаят за да бъдат спасени преди да умрат. Това което ТЕ криеха от нея бе, че четирите наказания всъщност щяха да са човешки създания, осъдени от раждането си  да служат сляпо под черният надвес, който ордена проповядваше...И това от което най-много се среахуваше се случи - тя даде живот на най-чистото на Света. Бог я бе дарил с четири прекрасни и невинни мъжки рожби, а тяхната съдба бе предначертана...И макар да ѝ се искаше да вярва, че доброто винаги побеждава, знаеше, че от децата ѝ щяха да създадат оръжие.
А никое оръжие не се създаваше за да служи за добро.

*** 

В днешни дни

Михаил изпреварваше тежкият трафик, умело прокарвайки се между многото коли с мотора си. Имаше нещо в скоростта което го успокояваше, и макар, че да знаеше, че чувството бе мимолетно, абсолютно винаги му се отдаваше...Уви този път дори стрелката на километража не можеше да потуши хаоса в ума и душата му. Ако Камаиил и Рафаиил  бяха тръгнали за неговата и кръвта на Габриел, то нищо нямаше да ги спре, а цялото шоу щеше да бъде един експеримент за Ордена - чии синове биха били по-силни и безмилостни. Нещо в което той не искаше да участва. Tова което още повече утежняваше обстановката бяха писъците на Анна дълбоко пропили се в съзнанието му... Последните думи които тя изричаше, казвайки му, че го обича, само доказваха, че тя бе повече от него-бе чиста, невинна и неосквернена както любовта си - такава каквато Михаил никога не бе притежавал с качества които никога не би имал. 

 Той сви от главният път по една криволичеща уличка, обляна от златистият залез. Тук колите бяха разредени, а след като направи още няколко завои - изчезнаха. Пътят за старата църква беше асфалтиран наполовина, а след като сивотата изчезнеше, започваха красиви гористи поляни на изоставена частна собственост, с огромни размери и никакъв интерес от страна на хората. Това правеше и църквата техен дом - усамотението от света което предлагаше.