Братя

Глава 10

"...но споменът остава. Мислим за него без да знаем дали той идва при нас в настоящето, или ние се връщаме при него в миналото..."

Алис се облегна на касата на вратата. Бе напръскала лицето си няколко пъти с вода, уви не можеше да отмие нищо от това което се случваше, нито от това което бе чула за родителите си. Тя погледна треперещите си ръце. Сложи ги между бедрата си и леко се приведе. Усещаше ужасно гадене, а през тялото й преминаваха горещи и студени вълни. Светът бавно започваше да изчезва, заформяйки черен тунел пред очите й, от който изход сякаш нямаше. Затвори очи и бавно започна да вдишва и издишва дълбоко. Знаеше какво се случва с тялото й. Получаваше паник атака, а абстиненцията само засилваше отвратителният процес. Опитваше се да овладее тялото си, но то сякаш не искаше да й се подчини. Нещата станаха още по-зле когато в съзнанието й започнаха да изникват мътни спомени на моменти в които е трябвало да вникне по-дълбоко в думите на родителите си. Моменти в които те са й пускали по някой друг жокер за това, че бизнеса им изобщо не е концентриран само върху производството на вина, и сделки. Моменти в които тя е трябвало да помисли повече над ситуацията вместо да постъпва егоистично, мислейки само за собственото си бъдеще.

- По дяволите... – Измърмори. Тялото й се свлече по касата, и щом стигна пода се отпусна. Кучият студ сякаш бе спрял да съществува. Сърцето й биеше лудо, а всеки удар оттекваше в ушите й. Някъде в далечината се дочу и приглошено ехо от кучешки лай.

Търкаше очи в опити да фокусира размазаното си зрение. Паниката й нарастна до свръх предел щом започна да вижда странни силуети в мрака около себе си. Имаше чувството, че всички икони бяха излязли от рамките и сега стояха над главата й, и й се присмиваха.

Издаде лек вик. Искаше да престанат. Знаеше, че не е реално, но искаше да спрат.

- Алис...! – Михаил намокри лицето й със студена вода. Очите й се бяха обърнали, а тялото й се тресеше неконтролируемо. –Ей...! – повдигна леко врата й, и й отвори устата за да не си глътне езика.

- Алиса! Стига. – Кристин постави нежна целувка върху челото й – Моля те, спри да се разстройваш за момчета. Те не те заслужават, а ти не заслужаваш да страдаш за някакви помияри. – Тя погали косата й. Влажните очи на Алис перфектно изобразяваха болката на всяка тинейджърка, претърпяла първата си раздяла. Леката усмивка на майка й, заформяше малки бръчици около устните й, които бяха единственият индикатор на възрастта й. Както скъпите вина, колкото повече остаряваше толкова по-хубава ставаше Кристин.