Братя

Глава 4

"...Очите могат да те излъжат, но чувствата които са пробудили винаги са истина..."

Алис бе сменила превръзката на детето и си беше намерила място на една от пейките. Другият мъж стоеше неотлъчно до момиченцето като пазител. Безизразната му маска го караше да изглежда като огромна статуя до масата. В главата й изникваха все повече въпроси свързани с тези мъже и детето, но знаеше, че нямаше да получи отговор на нито един от тях. По-рано се беше опитала да говори с този представил й се като Михаил, но малко след като успя да разбере името му, разговорът приключи. Нямаше как дори да е сигурна, че това е истинското му име, но бе сигурна, че трябваше да се махне възможно най-скоро от това място. А нещата не отиваха никак на добре. Нямаше представа колко бе часът, но съдейки по леките слънчеви лъчи проникващи през отворите на дъските, може би минаваше обяд. Трябваше да застъпи втора смяна днес, от пет. Надяваше се, че до вечерта вече щяха да я издирват.

Прехапа устна. Видя как Михаил влиза в залата. Тежките му стъпки бяха насочни право срещу нея, а в ръката си държеше телефон. Когато приближи достатъчно до нея го хвърли в скути й.

- Ставай.

- ...Моля? – Алис объркано вдигна очи към черната му маска.

- Не ме ли чу? Ставай. – Просегна се и хвана китката й за да я изправи. След това я задърпа след себе си.

- Добре! Добре!....Пусни ме! – тя се отскубна и продължи да го следва към тъмният коридор.

- По дяволите! Можеше просто да кажеш да те последвам! Не беше нужно да използваш сила...-тя огледа телефона в ръката си – Къде ме водиш...?

Не и отговори. Продължи забързаната си крачка из коридора, докато не спря рязко пред огромни дървени врати, подхванати с греда в средата. Алис за малко не се блъсна с гърба му, твърде объркана от случващото се. Нима й даваше телефона за последно обаждане преди да я застреля?

- Хайде. – Той дръпна гредата и избута портите.

Кучешки лай се чу иззад вратите. Когато Михаил ги отвори, два огромни добермана се завъртяха около краката му. Нареди им да легнат, и те се подчиниха кротко, озъбвайки се към Алис.

Силната слънчева светлина опари очите й и тя се намръщи, правейки крачка напред. Лек ветрец погали лицето й, уви освен старата, изоставена църка наоколо нямаше абсолютно нищо друго освен огромна гора. Тя се вслуша в опити да долови някакъв звук от шосе с преминаващи коли или обработваема земя, но единственото което чуваше беше вятъра и песента на птиците накацали по дърветата.