Malignant [h.s] (Bulgarian Translation)

Четиресет и Осем

Хари държеше малките си уши запушени, заради писъците, идващи от горния етаж. Черното като катран мазе беше толкова студено през зимните месеци, че малката му сестра Елизабет държеше коленете си притиснати към гърдите си и се беше сгушила под мишницата на Хари, отчаяно търсейки топлина.

"Млъкни, мамка му, курво!" Силните викове на бащата на Хари крещяха към майката. Елизабет се притисна срещу Хари още по-силно от звуците от баща си, които я накараха да се разтресе.

Хари се опита толкова усилено да заглуши силните крясъци и звуците от летящи обекти, които се разнасяха точно над тях, но нямаше успех. Той трябваше да бъде изложен на естеството на насилието и не можеше да направи нищо, за да го спре.

Хари се изправи и грабвна малкото одеяло, на което той и сестра му спяха, донасяйки го и слагайки го върху малкото й петгодишно тяло. Тя се тресеше толкова силно, че той се страхуваше за здравето й, затова уви малкото одеяло около още по-малкото й тяло.

Бяха изминали осемнадесет дни, откакто младите брат и сестра Хари и Елизабет бяха затворени в студеното бетонно мазе от баща им Аксел Стайлс. Двете деца оцеляваха благодарение на водата от старата ръждясала мивка и каквато храна им хвърляха на всеки няколко дни, обикновено обикновено хляб или кутия солени крекери.

Въпреки че Хари беше само на шест, той беше силен – силен, защото трябваше да бъде. Сестра му беше на пет и никога не беше проронила нито дума, защото беше твърде уплашена. Хари и Елизабет имаха спалня, малка само с едно легло, но беше спалня. Докато един ден баща му не реши, че те не заслужават собствена стая, и ги хвърли и двамата в бетонното мазе с одеяло, което да споделят.

Хари вдигна поглед към единствения проблясък на светлина, който идваше от стария затворен прозорец в горната част на бетонната стена, знаейки, че щом сняг паднеше отново, той скоро щеше да го покрие и те щяха да останат в пълната тъмнина завинаги. Той се взираше в прозореца през натъртеното си око и мечтаеше. Мечтаеше за живот, който не включваши викове и крясъци. Мечтаеше за живот, в който да можеше да излезе отново и да види листата по клоните и щастливите деца, каращи колелата си по улицата. Мечтаеше за щастието, което никога не беше получил през целия си живот.

Но след години живот в насилствен разбит дом - Хари започна да се пита дали животът изобщо някога ще се подобри. Той така и не разбра какво беше направил, за да живее ужасен живот и да не знае какво е да си обичан. Всичко, което Хари знаеше бяха неща, които беше разбрал сам, защото никой не беше там да му помогне.