Malignant [h.s] (Bulgarian Translation)

Двадесет и Девет

Амелиа Адамс

Седях до кръгла дървена маса за вечеря със семейството си. Това беше дървената маса за хранене у дома... но не бяхме у дома. Заобикаляйки ни насядали около масата за вечеря нямаше нищо друго освен тъмнина; единствената форма на осветление беше поставена над нас и масата- почти като прожектор.

Майка ми седеше и ядеше от лявата ми страна, баща ми отдясно и Ейдриан пред мен.

Ейдриан. Какво правеше той тук? Той беше изчезнал! Защо мама и татко не се откачаха, че се е върнал?

"Ейдриан! Мислех те за мъртъв! Как се върна тук?" Оставих вилицата си в чинията, докато семейството ми продължаваше да яде тихо. Всички бяха облечени в бяло, включително и аз. Баща ми беше облечен в бяла риза и бял плетен пуловер, майка ми в бяла блуза, а брат ми в бяла риза с дълги ръкави. Върху себе си имах бяла блуза, прибрана в бяла пола, подобно на училищната ми униформа.

Ейдриан не позволи на очите си да напуснат чинията му, игнорира ме и продължи да яде картофите и броколите си, сякаш дори не бях казала нищо. Какво, по дяволите, ставаше?

"Ейдриан? Ехо?" Провлачих думите, за да опитам да привлека вниманието му.

"Амелиа, трябва да си изядеш храната. Няма да позволя отново всичко в чинията ти да се похаби." Каза майка ми, използвайки вилицата и ножа си, за да нареже месото си.

"Мамо, защо Ейдриан не говори с мен? Защо ти не говориш с него и не го питаш как се е върнал?" С нетърпение питах мама, но тя реши да не ми отговори.

"Амелиа, върнаха ли вече теста ти по английски?" Каза баща ми отдясно.

"Какъв тест по английски? Татко, вече нямам часове по английски." Отговарих объркано. Къде съм по дяволите?

"С такова отношение никога няма да отидеш в добро училище Амелиа..." Промърмори той.

"Ейдриан кажи му, че вече нямаме часове по английски! Само оцеляване и история!" Гледах право напред към Ейдриан, който не ме въобще не ме отразяваше.

"Ейдриан!" Изправих се и ударих с юмрук по масата, за да привлека вниманието му, но никой не ме погледна дори за секунда. Всички продължаваха да се хранят, сякаш дори не съществувах.

Изведнъж усетих, как силна ръка ме хвана за китката и ме обърна рязко, за да съм с лице към него. Очите ми се срещнаха с високия мъж със зелени очи, който ми причини толкова много мъка. Твърдите му вкаменени черти изобразяваха такова чувство на омраза.