Elder Contests

Rebirth 2017 - Първи кръг; 2: Renè

2: René

Откриха ме близо до малко испанско градче, наречено Линарес.

Кълна се, че не го бях планирал.

Ноември месец наближаваше, а кракът ми най-накрая бе стъпил на твърда земя след дни на бягство от френските жандармери.
Буреносни облаци закриваха привичното бебешко синьо небе и скоро започна да вали. Наоколо не се виждаше нищо, освен един разнебитен минимаркет и телефонна кабина, която преди вероятно е била червена и е наподобявала лондонските будки, но сега изглеждаше ръждясала и доста нестабилна. Състоянието на телефона вътре беше плачевно, но пък и едва ли някой член на семейството ми се интересуваше от моето моментно местоположение, така че това не бе от голямо значение за мен.
Реших да направя единственото разумно нещо, за което би се сетил един крадец на самоличности - нахлупих шапката си с козирка върху главата си, настаних се в телефонната кабина и зачаках следващата си жертва.

Но да бъдем честни - думата ,,крадец" е малко пресилена.
Може да съм мошеник, измамник, самозванец, шарлатанин или други производни, за които бихте се досетили, но никога не бих си присвоил чужда самоличност.
Или поне никога повече.

Бяха изминали цели седем години и два месеца от случая "Баркли". Сигурен бях, че са толкова, тъй като имах предостататъчно време да ги преброя в пандиза.
И ето къде бях след цялото това фиаско - точно на мястото, откъдето бе започнало всичко.

В онзи паметен за мен ден, бях открит от двама цивилни полицаи, тъкмо пътуващи към аташето си, и то в същата тази ,,линарска" телефонна кабина

Бях се свил в ъгъла, треперещ и несигурен в онова, което ме очакваше. Имах дългогодишен опит в тази област на измамите - все пак практикувах още от ранна детска възраст. Но колкото и компетентен да бях, мисълта, че вършех нещо нередно буквално под носа на полицията караше стомахът ми да се свие на топка.

- Летисия, ела веднага! Тук има дете! - извика цивилният мъж, който беше слязъл от олющения си син пикап и се бе приближил.

- Дете? - попита през прозореца на колата полицейската служителка - Сигурен ли си?

- Понякога се чудя как изобщо си завършила обучението си! - изръмжа старши служещия - Що за въпрос е това?! Нали го виждам със собствените си очи! - погледът му замислено се отправи в моята посока - Момче е. На около шестнадесет или седемнадесет. А сега стига си стояла и се обади в отдела, за да видим какво да правим с него. Все пак не можем да го оставим тук, нали?

Докато се усетя, бях отведен в участъка. Разпитваха ме кой съм, откъде съм и дали изобщо разбирам испански. Задаваха ми куп въпроси, на които отговарях единствено с празен поглед, сведен към пода покрит с износен ламиниран паркет.

Щяхме да продължим с тази ,,игра" на въпроси още дълго време, ако мъжът от пикапа не бе вметнал с флегматичния си тон, че е по-добре да сравнят пръстовите ми отпечатъци, вместо да си хабят времето със този старомоден разпит.

Трябваше да измисля нещо. И то бързо.. или щяха да ме разкрият.

- Аз съм американец - изтърсих, молейки се никой да не забележи очевидния ми френски акцент.

Главите на четиримата полицейски служители присъстващи в стаята се обърнаха светкавично бързо към мен:
- Американец?! - възкликнаха всички едновременно и за момент настъпи напрегнато мълчание.
Опитах да замажа положението преди да усетят, че има нещо гнило.
Потърках едното си око, за да симулирам плач, след което тихо изхленчих:
- Съжалявам, че не казах нищо. Страхувах се..

- Е, хлапе - каза онзи от пикапа, след като бе хвърлил едно око към закачения на стената часовник - Свечерява се, а нямаме къде да те приберем. Ще трябва да останеш тук тази нощ. Тъкмо ще можеш да се обадиш на семейството си.

И това бе началото на прецедента "Никълъс Баркли", който, както вероятно се досещате, носи името на момчето, чиято самоличност .. ,,заех". Самият той (според Гугъл и така услужливата работничка от американския отдел за изчезнали деца) последно е бил видян преди цели четири години, след което мистериозно изчезнал.

В онази вечер идеята за бягство неведнъж премина през главата ми. Не знаех, дали съм готов да се справя с толкова сложна роля. А и кой знае какви щяха да бъдат последиците, ако ме хванеха.
Но актьорската част от мен имаше други планове. Непрекъснато ми повтаряше, че това е моят шанс. Шанс за детството, което винаги съм искал, но така и не получих. Шанс за семейство, което да ме обича.
Шанс за прераждане.

Прераждане..

От всички думи по света, единствено тези четири срички можеха да ми причинят такава неизразима болка.

Все още си спомнях какво майка ми ми казваше, докато беше на смърно легло.
,,Знаеш ли защо те кръстих така, Рене? Защото името ти значи "прераждащ се"."

На това място по лицето й бяха започнали да се спускат сълзи. Лицето й беше сгърчено от страх - предусещаше, че й остава малко време.

,,С баща ти дори не те искахме - ти беше един инцидент."

Едно от изреченията, с които пораснах.

"Въпреки това заслужаваш по-добър живот и семейство, с което да бъдеш щастлив. И искрено ти пожелавам да го намериш."

До края на речта, която премина през главата ми, вече се бях свил на кълбо в ъгъла на стаята за разпити и ридаех.

Какво се случи нататък? Да речем, че научих всичко, което можах за Никълъс и смело приех ролята си да се преструвам на него.
Спестявам ви подробности от случая, тъй като не желая да разкривам повече от тайните си.
Ще кажа единствено, че рано или късно във всеки бал - маските падат и във всяка игра - картите се поставят на масата.

Така стигнах до тук.

Извън телефонната кабина все още вали като из ведро. Тъмните облаци обаче малко по малко се разнасят и правят път на слънцето, което залязва на фона на преобладаващото в различни нюанси на розовото, жълтото и синьо-лилавото небе, създавайки неописуемо красива и успокояваща гледка.

По улицата минава модерна полицейска патрулка - Мерцедес.
Шофьорът не ме вижда и продължава да кара към града.

Усмихвам се на себе си, загледан в залеза и с умиление си спомням стария, син и олющен пикап, заедно с двамата му шофьори, благодарение на които имах щастието да използвам шанса за прераждане при семейство Баркли.