Elder Contests

Rebirth 2017 - Втори кръг; 1: Като смачкан лист хартия

           Тео Джонсън седеше сам на една от многото пейки, разпилени из претъпкания училищен двор и четеше от учебника по Физика. Дългата му, черна коса падаше върху намръщеното му лице и очилата с големи рамки. Беше облечен с тъмни, накъсани дъни, синя тениска и високи кецове, придаващи му вид на човек без приятели, което отчасти бе вярно. Острият му език, песимистичните мисли и думи не се нравиха на много хора, малко бяха тези, които си комуникираха с него, а тези, които можеха да се нарекат негови приятели се брояха на пръсти. Звънецът удари и силната музика, като хипноза понесе тайфата от ученици към класните им стаи. Чернокоското изчака всички да влязат, защото не обичаше да се блъска с хора, имащи съмнително ниво на лична хигиена, хвърли раницата си на рамо и потегли към кабинета по Физика.
- Теозавър рекс! Къде отиваш? – вървящото момче се спря и завъртя очи, веднага позна викащият го, весел глас. Той се обърна и видя любимецът на цялото училище, усмихнатия до уши Ейс Милър, вързал дългата си, светлокестенява коса на малка опашка и облечен в най-модерните дрехи.
- За сладолед! – саркастично отвърна – В час, имаме контролна! – размаха дебелата книга пълна с непотребни физични формули, която още държеше в ръката си.
- Напротив, двамата с теб няма да правим тест днес! – важно заяви добре облеченият младеж.
- О, нима!? А какво ще правим тогава? – досадата се усещаше в гласа на Тео, който правеше малки крачки назад, доближавайки се до голямата, синя врата, водеща към дългите и миришещи на пот коридори.
- Мислех да отидем до езерото. Дядо ми е там и лови риба. Помня как каза, че никога не си ходил на риболов. – намръщеното момче се усмихна леко, изненадан, че Ейс помни тази малка подробност, която той му бе споделил преди време, но веселата физиономия отново беше заменена с нацупената.
- А отсъствията? Не искам да имам още неизвинени и то отново заради теб!
- Не го мисли! Нали знаеш, че учителите ме харесват, казах им, че имаме неотложна работа. – самодоволна усмивка се изви на лицето на известния момък.
- Там е проблемът, харесват теб, а не мен! – бързо отсече Тео, завъртя се и забърза своята крачка – вече закъсняваше, отново заради него.
- Вметнах на госпожата, че дядо е паднал и е ударил ръката си много лошо. Трябва някой да го закара до болницата, за да го прегледат, а тъй като ми взеха книжката заради инцидента ще ходим с теб и твоята кола. – очилатият момък се изсмя подигравателно и се обърна към своя събеседник.
- И аз все още се чудя как продължаваш да си любимецът на всички, а всяка втора дума ти е лъжа. – Ейс преглътна тежко, замисли се за момент, но след това отговори.
- Идваш ли или не?
- Нека не оставяме горкия старец с болки в ръката.
- Знаех си, че ще дойдеш! – радостно извика вързаното момче, хвана приятеля си и го замъкна напред.
- Ей, ей, лично пространство! – освободи китката си от силния захват.
- Знаеш ли, ти си една студенокръвна кучка!?
- Не си първият, който ми го казва, нито ще си последния.
- Това говори лошо за теб.
- Искал ли съм ти мнението? – усмихнатият замълча, чудеше се дали да му отвърне, но вместо това реши да смени темата.
- Другата седмица с Вероника правим един месец, откакто станахме двойка и мисля да я заведа на вечеря на същото място, където беше първата ни среща. Какво ще кажеш, добре ли е?
- Предполагам. Не ми пука особено. – отвърна момчето със същата студенина в гласа. Това не се хареса много на Ейс, но той му беше свикнал.
- Бети ми сподели, че Джош и Грег най-накрая са обявили публично връзката си. Радвам се, че не се срамуват от това какви са и от чуждото мнение.
- Да, хубаво е, но както ти казах преди малко, не ми пука особено. – дясното око на вързаното момче заигра, той го разтърка и премина на друга тема, надявайки се най-накрая да сполучи, въпреки че това вече не се случваше често.
- Оправи ли отношенията си със сестра си?
- Това не те интересува! Не си ври носа в чуждите работи! – ядосано заяви Тео.
- Защо го правиш? – рязко се спря неговият събеседник.
- Кое?
- Всичко това! – в гласът му се усещаше силен яд – Защо се държиш така? Защо говориш по този начин? Защо винаги искаш да обидиш и да нараниш хората и то тези, които най-много ги е грижа за теб, които ти желаят само доброто? Защо се държиш зле със семейството си? С мен? С Рони?
- Теб те е грижа за мен, така ли? – изсмя се той.
- Да!
- О, моля те! Стига лъжи! Държиш се добре с всички, дори с тези, които ненавиждаш, защото искаш да бъдеш харесван, а знаеш, че по друг начин няма да стане. Нито си толкова богат, красив, умен или талантлив. Не си капитана на футболния отбор или музикалната ни звезда. Искаш всички да те харесват, да си популярен, но знаеш, че можеш да го постигнеш само като ходиш и угаждаш на всички. Цялата тази маска на загриженият и добрият е само, защото те е страх да не останеш сам! –думите на чернокосото момче го пронизваха като кинжали. Очите му се насълзиха, той стисна юмруци, обърна се и тръгна.
- Ейс… - заговори Тео, за пръв път разбирайки какво точно е направил.
- Не, не е нужно да се извиняваш, ти мислиш нещата, които каза, а й си прав. О, за малко да забравя. – той разкопча раницата си и от там извади чисто нов, голям скицник подписан от Марсела Гарсия, любимата художничка на Тео. – Когато залях с кафе стария ти скицник, обещах, че ще ти купя нов такъв. Доста трудно ми беше да намеря г-жа Гарсия и да й взема автограф, но си струваше. Заповядай! – Ейс му го връчи и бързо се изпари.
              Брюнетът държеше блокът за рисуване в ръце и гледаше отдалечаващото се момче. Тогава разбра, че изгуби човекът, който най много се интересуваше от него, захвърли го като смачкан лист хартия.