Elder Contests

Rebirth 2017 - Втори кръг; 4: Feel the music

Звукът на тебешира, триещ се бързо в дъската, сякаш не влияеше на двадесетте момичета, седнали по чиновете си. Учителката говореше тихо, но ясно, пишейки задачата по математика. Повечето от момичетата просто гледаха безразлично в телефоните си, разглеждайки социалните мрежи. Ръкавите на сините им униформени ризи бяха нагънати нагоре заради задушаващата жега, а ефирните им коси бяха вързани на високи опашки.

Дейзи Томас почукваше раздразнено с лакирания си нокът по учебника, взирайки се празно в часовника над черната дъска. Розовите и' устни се бяха извили надолу, карайки лицето и' да придобива ядосан вид. Изведнъж изръмжа, привличайки вниманието на останалите.

- Ако не спреш да си мърмориш тази противна песен, кълна се, ще ти изтръгна езика. - изсъска тя, впервайки шоколадовите си очи в момичето пред нея.

Внезапна тишина се разтегна над класа. Учителката беше спряла да пише и наблюдаваше внимателно момичето, нападнато от Дейзи.

- Госпожице Томас, Вие внимавайте с вашия език, а след това с този на госпожица Дън. - под мекия тон на преподавателката се криеше нотка на заплаха и Дейзи, все още ядосана, промърмори нещо обидно.

- Сиена, защо не пропуснеш този час. - учителката предложи, без да показва с нищо, че е чула думите на Дейзи. Обърна се към дъската и отново започна да пише.

Сиена се огледа и видя злокобните погледи на останалите ученички. Събра нещата си набързо и се запъти към изхода на класната стая. Зад нея се чуха тихи смехове и тя много добре знаеше, че до края на деня тя ще бъде основната тема за разговор. Отново под силния прожектор, който я тормозеше още от години насам. Затръшна вратата и поостана за малко в коридора, докато най-накрая не се запъти към втория етаж. Стъпките и' бяха единственото нещо, което притесняваше съвършената тишина в жълтите коридори на девическото училище, но сякаш никой не забелязваше. Останалите ученички продължаваха занятията си, докато тя вървеше забързано, продължаваха дори и когато тя най-накрая бе в кабинета по музика и се взираше в рояла, кацнал в средата на стаята.

Сиена пусна чантата си на земята и отметна черната си коса. Присви устните си в права линия и се приближи плахо до пианото. Нежните и' ръце минаха през белият капак, докато заобикаляше величественият инструмент. Когато стигна предната част, спря за момент, сякаш парализирана. Отпусна се на малкото столче и пръстите и' докоснаха леко един по един осемдесетте и осем клавиша на бялото пиано.

Първата нота се изви, но след това веднага бе погълната от тишината. Сиена въздъхна тихичко и отново натисна клавиша, направен от слонова кост. Този път тя успя да захване мелодията и нежният звук зазвуча в ушите и'. Първоначално пръстите и' натискаха плахо клавишите, като че ли беше застанала пред огромна публика. Но скоро хармонията между момичето и пияното бе надделяла и звукът се изглади. Изведнъж хиляди цветове и форми се извиха около момичето. Тя сякаш успяваше да види всяка нота, която се плъзгаше леко и грациозно от чукчетата, удрящи по струните. Сякаш някой я изтръгна от обикновения свят, в който живееше и я спусна в един по красив и невероятен - светът на музиката.

Бавната песен забърза темпото си и върху бялото лице на Сиена се появи малка усмивка. В зелените и' очи отново проблесна пламък, а танцът на музиката, като че ли я връщаше на земята, но в същото време и я издигаше нависоко в облаците. В онзи момент просто се отдаваше на музиката. Дейзи и останалите можеха да почакат, сега бе редът на пианото.

Пръстите и' натискаха белите клавиши с нежна страст, почти нечовешка, почти нереална. Клепачите и' се спуснаха и очите и' останаха затворени, напълно наслаждавайки се на музиката. Дори и най-обикновен човек би изпитал нещо, чувайки невероятните звукове от пианото. Чувството да можеш да видиш музиката, да можеш да я почустваш... беше толкова хубаво. Като че ли забравяш за всичко, защото си само ти. Само ти и музиката. Сиена не разбираше останалите, не разбираше защо я тормозиха, не разбираше защо не успяваха да видят това, което тя успяваше. Но знаеше, че всяка рана, която се отвори, може да се излекува с няколко тона, изсвирени на пианото. И никой не можеше да промени това.

Ръцете и' натиснаха за последно клавишите на пианото, карайки светът около нея отново да се завърне. Но дълго след като напусна музикалната зала, цветовете които видя там, останаха в полезрението и'. Празнината в сърцето и' остана запълнена.