Elder Contests

Rebirth 2017 - Първи кръг; 6: The life after Death

6: The life after Death

17 декември, 1854година

Париж, Франция.

Понеделник 6:36 am.

Слънчевата светлина озаряваше пустата обстановка наттегнала над града. Черните мрачни облаци се бяха обвили около слънцето като гасиха постепенно почти останалия лъч от нея. Малките капки по моравената почва започваха да увеличават с всяка изминала секунда броя си, докато не се превърнаха в пороен неконтролируем дъжд. Тъмно-черната коса се спускаше надолу по раменете на Аделейн в плитка с панделка върху нея за перфектен завършек. Долните краища на морско синята й рокля подгизваха с всяка поета крачка напред, а повредените й пантофки допълнително усложняваха ситуацията. Осъзнаваше в каква конфузна ситуация изпадна за пореден път пред надеждите на майка й. Стремеше се безнадеждно да стигне възможно по-бързо до работилницата на Бърнс като беше прехапала вътрешната страна на бузата си нервно.

- По дяволите! По дяволите! - шепнеше си тихо под носа Аделейнкато излизаше пара от устните й във формата на облак. С пръстите на ръцете си беше хванала отстрани роклята като я повдигна леко и тичаше със останали сили в тялото си. Чувстваше как умората надделява над нея все повече с всяка изминала секунда. Шумоленето от гласовете на хората в центъра огласяше наоколо, примесен със силния вятър, който развяваше клоните на дърветата. Зави надясно по тясната разбита уличка като мина покрай любимото си английско кафене "Ню Тайм" и за част от секундата се загледа към прозорците, ала осъзна как времето се изнизваше.

- Аделейн! Почакай! - чу силен вик зад гърба си да отеква наоколо. Обърна глава през рамо и срещна сините ириси на познатото до болка лице. Усети как стомаха й се преобърна и милионите пеперуди запърхаха в стомаха й. Винаги е изпитвала онова странно усещане, което беше скрила надълбоко в душата си. Управителката на персонала в Кралския дворец - Елизабета Евърласт беше поставила купища задачи на единствената си дъщеря в очакване да се представят блестящо пред двете кралски семейства. Ушите й толкова много пъти бяха чували за синът на Баронесата, която беше всъщност най-добрата й приятелка. - Трябва да поговорим за нещо много важно!

- Нямам много време, Даниел. Трябва да тръгвам, защото този път вещицата Елбрано ще ме убие. - понечи да тръгне напред, когато момчето я хвана за лакътя. - Какво правиш, по дяволите?

- В огромна опасност си, Аделейн! Трябва да се измъкнем на секундата от този град. - прошепна с дрезгав глас като се вгледа надълбоко в очите й с надеждата, че ще приеме предложението му.

- Говориш глупости! Кралят на Франция няма да позволи да нахлуят в земите му. - поклати глава невярващо и погледна към работилницата, изпълнена в нервност.

- Нищо не разбираш, нали? Искаш да умреш ли? - повиши глас и за част от секундата нещо потръпна в Аделейн. Не можеше да асимилира информацията, в която така упорито Даниел се мъчеше да я убеди. Усети как ритъмът на сърцето й се ускори и дланите на ръцете й почнаха да се потят.

- Даниел..

- Аделейн, спри с това вече!

- Какво се опитваш да направиш? Защо толкова те интересува, че ще пострадам? - попита раздразнено момичето като усещаше силна болка да я прорязва в слепоочията, при което стисна очи в опит да я намали, ала ставаше все по-силна. Докосна се леко по пулсиращото място като в нея се прокрадна странното усещане, че всеки момент щеше припадне.

- Защото отлично знаем какво ще се случи, след като Хрониките на Севера се опитат да се доберат до теб, преди Краля. - при последните му думи Аделейн отвори леко уста в шок и направи крачка назад, защото този момент раните й прокървяха отново от бледите спомени в съзнанието си.

- Какво?

- Аделейн Евърласт. - приближи се към мен и се вгледа надълбоко в зелените й очи и с пръст погали бузата й. - Ти си безсмъртна.

След това всичко стана черно.

•

Силен вятър развяваше клоните на дърветата като пожълтелите изсъхнали листа се спускаха безгрижно по моравената почва. Сиви облаци бяха обгърнали слънцето и дори леката светлина, която се излъчваше от него постепенно огасваше. Нощта се беше спуснала над града и единствената светлина идваше от луната. Тъмно-русата коса се беше разпръснала по меката пухкава възглавница като гърдите й и се повдигаха и спадаха тежко. Капки пот се стичаха надолу по лицето й, след което стигаха чак до врата й.

- Случва се нещо много странно. - чуваха се гласове в далечината. - Припадъкът не се знае от какво е възможен, тъй като състоянието е стабилизирано до известна степен. - обясни възрастния мъж и пъхна документите вътре в малкия си черен куфар, след което го заключи.

- Какво се опитвате да кажете, докторе? - попита разтревожено момичешки глас в близост до болничното легло. Очите на Аделейн потрепериха за част от секундата и въздухът в стаята ставаше все по-задушен.

Силен писък произлезе от гърлата на хората наоколо. Черен дим излизаше от изгорелите палатки като в изплашените до смърт души тихача в опит да спасят останалите жертви в гъстия пожар. Дървото в близост до реката се беше наклонило настрани в готовност да падне като повлече всички към смъртта. Шумен тропот заедно с позлатената каляска от конете допълнително подклаждаше напрежението. Лакеите развяваха знамето бурно и зад тях се влачеха редица от коне със стражи върху тях, които държаха сабите в ръцете си.

- Здравословното положение на младата госпожица е под въпрос. - отекна гласът на медицинското лице е под въпрос. Ритъмът на сърцето на Аделейн се ускори като се размърда под дебелите завивки на леглото от нахлулите кошмари в съзнанието й.

- Какво става тук? - попита разтревожено Аделейн и присви очи за по-добра видимост. Преглътна заседналата буца в гърлото си и не помръдваше сантиметър от мястото си. Момчето застана пред тялото й и започна да се оглежда наоколо за изход.

- Аделейн, тръгвай! Ще минем през малкото пространство на гората.

- Но...

- Няма но! Не се ли измъкнем ще стане много зле.

- Не разбирам нищо.

- Тоест се опитвате да ми намекнете, че е възможно да не се възстанови? - повиши леко глас момичето, изпълнено в шок като се подпря на дървената маса. Прокара нервно пръсти през косата си в отчаяние и започна да върви напред-назад в опит да се успокои. Въздишка се отрони от розовите устни на Аделайд с намръщена физиономия на лицето си; въздухът в дробовете й започваше да привършва постепенно.

- Добре дошла, скъпа ми Аделейн. - каза и след това кимна към стражите като насочиха оръжие към нея. - Добре дошла, наследнице.

Тогава.

Аделейн Евърласт се събуди.

И си спомни всичко.

Това беше краят.

•
Пламъците в камината пръщяха силно като дървените пръчки потъмняваха. На канапето седеше възрастен мъж, който беше застанал с гръб към вечното момиче като държеше в ръката си червена прашна книга. В този момент спомените преминаха като кино лента през съзнанието им.

- Това беше краят, Аделейн! - прочисти леко гърлото си. - Това беше съдбата на твоята майка преди хилядолетия. Но това бяха твоите прераждания, скъпа.

И това не е краят.