Тъмен силует се мяркаше далеч над лондонските улици, подскачаше от покрив на покрив, въртеше се и се премяташе във въздуха. Не носеше обувки и стъпките му бяха леки и безшумни като подет от вятъра шепот. Той си припяваше и току се хилеше високо и пронизително. Облечен в черен костюм, скъсан и вонлив, с опърпан цилиндър, който стоеше неподвижно на деформираната му глава, независимо от акробатиките му. Ноктите на ръцете му бяха дълги и корави.
Той се приземи на ръба на един покрив само на един крак и остана неподвижен, извил длъгнестото си тяло като скоба. Гледаше надолу към кръстопътя Черинг, към хората под него, към фучащите коли. Със свити устни и стрелкащи се насам-натам очички, той си избра от наличния набор жертви.
— Джак.
Той се обърна и видя млада жена, която вървеше срещу него с плътно закопчано дълго палто. Вятърът си играеше с чорлавата й руса коса. А лицето й — толкова красиво! Джак не бе виждал красиви лица от много години. Той я удостои с най-добрата си усмивка, пълна с малки жълти зъби.
— Танит — обърна се към нея Джак, с глас като счупена флейта. Акцентът му бе смесица от Източен Лондон и... нещо друго, непознато. — Изглеждаш пленяващо!
— А ти изглеждаш плесенясало.
— Много си мила. Какво те води в моята част на гората?
— Вече не е твоята част на гората, Джак. Нещата се промениха. Не биваше да се връщаш.
— Че къде да отида? В старчески дом? Пенсионерско селище? Аз съм създание на нощта, мила. Аз съм Спрингхийлд Джак, нали тъй? Тук си ми е мястото.
— Мястото ти е в килия.
Той се изхили.
— Аз? В плен? За какво престъпление?
— Освен убийство ли?
Той обърна лявата половина на лицето си към нея и я погледна от крайчето на окото си.
— А, значи е още незаконно...
— Да, незаконно е.
Тя отвори палтото си и му показа меча си.
— Арестуван си.
Той се изсмя, превъртя се във въздуха и се приземи на десния си крак.
— Това обаче е нещо ново. Все си вреш носа, където не те искат, все раздаваше някакво твое си правосъдие, но досега не си арестувала. Ченге ли си вече, м? От ченгеджийницата?
