Валкирия знаеше, че е блъф, а Скълдъгъри го потвърди с кодовата фраза:
— Бъди смела.
Държеше я здраво за ръката. Коленете й я боляха от падането. Струваше й се, че изпълнението й е доста убедително. Надяваше се и Изтезанието да му се върже.
— Пусни ме! — викаше тя.
Скълдъгъри погледна към Изтезанието и стоящия до него Скейпгрейс, който, в неведение, се наслаждаваше на всяка секунда от представлението.
— Дай ни минута — каза Скълдъгъри.
— Минута. Не повече.
Валкирия остави детективът да я изправи и да я повлече далеч от двамата зяпачи.
— Продължавай да клатиш глава — тихо рече Скълдъгъри.
— Какво ще правим? — попита тя. — Ще ни каже всичко, само ако ме убиеш.
— Няма да те убия.
— А, хубаво.
— Ще убия отражението ти.
— Какво? Как?
— Къде е то сега?
— Би трябвало да е вече вкъщи.
— Обади му се, кажи му да се върне в огледалото.
За да поддържа представлението, Валкирия опит пак да се изскубне.
— Но ако го убиеш, какво ще се случи? В смисъл, ще умре ли наистина?
— То не живее — напомни й Скълдъгъри, — така че не може да умре. Но ще изглежда мъртво. Мисля, че когато го върнем в огледалото след това, всичко ще му е наред.
— Така мислиш?
— Никой не го е правил досега. Никой не си е правил труда, просто защото магьосниците могат лесно да различат отражение от истинска личност. С Изтезанието трикът може да сработи, ако наистина е толкова отвикнал от нещата, колкото изглежда.
Стигнаха до ъгъла на Убежището и Валкирия извади телефона си, а Скълдъгъри се сви извън полезрението на наблюдателите. Започна да копае дупка с ръце.
Валкирия набра домашния си телефон.
— Ало? — чу се собственият й глас от другата страна на линията.
— Сама ли си?
— Да. Родителите ти са още на работа. Аз седя в стаята ти и ти пиша домашните.
