Колата беше Бентли ер-тайп континентал от 1954-а година. Пореше черната дъблинска нощ като бляскава, мощна акула. Прекрасна кола. Валкирия я бе заобичала почти колкото я обичаше Скълдъгъри.
Завиха по улица „О'Конъл", подминаха Кулата и паметника на Роджър Пърс. От задната седалка Скейпгрейс се оплакваше колко са му стегнати белезниците. Бе почти четири сутринта и Валкирия преглътна прозявка.
По това време миналата година тя би си била сгушена в леглото вкъщи и би сънувала... каквото там е сънувала в онези дни. Сега си бе цяло щастие, ако успее, да поспи няколко часа на денонощие. Когато не гонеше откачалки като Скейпгрейс, упражняваше магическите си способности, а когато не го правеше, усвояваше бойни техники от Скълдъгъри или от Танит Лоу. Напоследък животът й бе много по-вълнуващ, много по-забавен и много по-опасен. Всъщност от това следваше и един от основните му недостатъци — рядко сънуваше нещо различно от кошмари. Чакаха я търпеливо да се унесе и винаги се впускаха в игри с ентусиазъм.
Но това бе цената, размишляваше тя. Цената на живот, пълен с приключения и силни емоции.
Собствениците на Музея на восъчните фигури го бяха затворили след случилото се миналата година и сега новото, импровизирано Убежище на Старейшините се намираше в друга част на града. То стоеше смълчано сред обкръжаващите го сгради — непретенциозно, неугледно дори, със заключени и запечатани входове. На Валкирия и Скълдъгъри така или иначе не им бяха нужни.
Паркираха откъм гърба, при камионите, с които бяха превозени восъчните фигури, и вкараха Скейпгрейс през задния вход. В слабо осветените коридори подобията на самотни исторически светила и киноикони събираха прах. Валкирия постави ръка върху скрития в стената бутон и тайната врата се отвори пред нея. Тя тръгна първа надолу по стъпалата, а в ума й проблесна спомена от миналото лято, когато бе намерила фоайето на стария музей отрупано с мъртви тела...
Днес, нямаше мъртъвци. Само двама Секачи, застанали до далечната стена, целите в сиво. Над раменете им се подаваха остриетата на косите им, а визьорите на шлемовете им сочеха право напред. Секачите бяха полицията и армията на Убежището. Валкирия още я побиваха тръпки от тихите, смъртоносни воини.
Двойните врати вляво се отвориха и новият Върховен маг Турид Гилд ги посрещна. На вид бе минал шейсетте, с оредяваща сива коса и студен поглед.
