Два дни след битката с Венгос, Валкирия седеше на кея в синьо палто, с вдигната качулка и прогизнали дънки. Дневната жега бе отстъпила на вечерен дъжд.
Въпреки билките и магиите на Кенспекъл, болката не я оставяше. Нямаше белези, нито охлузвания, дори от раната на бузата си, но тялото й още бе схванато и уморено. Въпреки това се радваше, че все още усеща нещо, каквото и да било — особеност, която труповете не притежаваха.
Свежият въздух я караше да поема дълбоки и дълги глътки въздух. Хагард спеше притихнал. Вълните се огъваха в кея. Валкирия ги наблюдаваше, докато не чу колата.
Скълдъгъри излезе и закрачи към нея. Дъждът капеше от периферията на шапката му.
— Още ли си на караул? — попита я той.
Момичето сви рамене.
— Не всички от вампирите на Дъск са били заразени по едно и също време. Може да е имало един-двама от по-скорошните, които водата не е убила. Ако до утре нищо не се покаже, ще реша, че всички са мъртви.
— И тогава ще легнеш да спиш?
— Обещавам. Как е ръката?
Той й показа дясната си ръка, размърда пръсти.
— Сглобена и почти наред, благодарение на Кенспекъл. Трудни няколко дни бяха.
— Да, бяха.
— Танит дойде ли да те види?
— Мхм. Намина на път за летището. Каза ми, че г-н Блис се оправя с Гротескния, разпарчетосва го и тъй нататък.
— ... разпарчетосва го, реже останките, кремира ги и разпръсква останките. Можем да сме сигурни, че Гротескния няма да се върне. Или ще се върне, но в много, много малки парченца.
— А бронята на Вайл?
Скълдъгъри се поколеба, преди да отговори.
— У Турид Гилд е. Явно планът му е да я скрие някъде, където никой да не може да я използва за зли цели отново.
— Вярваш ли му?
— Вярвам, че планът му е да я скрие, докато не й намери приложение.
Валкирия се изправи.
— Още ли си уволнен?
— Да.
— Но никой не вижда, че заради неговата алчност и глупост Венгос е избягал?
Скълдъгъри наклони глава.
— Кои се те? Няма те. Гилд е Върховният Маг, той е начело. Никой не гледа него.
— Има ни нас.
— Е, май че да — разсмя се Скълдъгъри.
Порив на вятъра размести качулката й, но Валкирия я остави както е.
— Какво ще правиш сега?
— Каквото правя винаги — ще разрешавам престъпления и ще спасявам света, обикновено в сюблимния момент. Макар че този път ти спаси света. Браво, за което, между другото.
— Мерси.
— Ще се оправим. По-трудно ще е без ресурсите на Убежището, но трябва. Случва се нещо по-голямо.
— Мистериозните шефове на Сангуайн.
— Именно. Някой действа иззад кулисите. Страхувам се обаче, че скоро ще се покаже. Предстоят лоши неща, Валкирия.
— Все това правят, да.
Сред дъжда и вятъра почти не го почувства, но видя как Скълдъгъри накланя глава. Валкирия заопипва въздуха с магьосническите си сетива. Зад тях двамата имаше пространство, в което вятърът се огъваше, както вълните в кея.
Обърнаха се бавно и видяха вампира. Бе мършав, а вените изпъкваха през мократа, бледа кожа. Дишаше трудно и бе гладен. Но бе оцелял и сега търсеше жертва. Оголи зъби и присви черните си очи. Сви ръце и крака и скочи към тях.
И Скълдъгъри вече вадеше пистолета от палтото си, а Валкирия призова пламък в дланта си и се приготви за пореден път за битка.
Край
