Валкирия прескочи стената пред себе си и падна на крака в градината зад нея. Следващата стена бе по-голяма и момичето натисна въздуха, изстрелвайки се нагоре. Ръцете й достигнаха ръба на стената и Валкирия успя да се преметне. Тухлите хвърляха дълбока сянка върху тревата. Валкирия изтича покрай къщата, чиято бе градината.
Продължи по тясна пътека, а дробовете й горяха с ярост, която харесваше, с която горяха, докато плуваше. Знаеше, че може да бяга вечно с този огън в себе си. Сви по още по-тясна пътека, по-скоро алейка. Чуваше ги ясно зад себе си. Глутницата Заразени бе по-тънко разпръсната, но по-бързите от тях я настигаха неумолимо. Подмина къщата на семейството си.
Кеят се виждаше отпред и Валкирия увеличи скоростта си. Морето се вълнуваше тази вечер, чуваше мощния му ритъм и знаеше, че няма да е лесно, но нямаше и избор. Още малко и щеше да е в ръцете им.
Знаеха ли? Дъск бе ли им казал за уязвимостта им към солена вода? В ума й проблесна мисъл. Това не бяха истински вампири, само Заразени. Водата би ли имала същия ефект? Нямаше време за премисляне. Само с този план разполагаше, само този шанс.
Валкирия се оттласна от ръба на кея, както бе правила безброй пъти като дете. Водата я обгърна, погълна я напълно. Момичето се изстреля обратно на повърхността. Загуби и другата си обувка. В нощта Заразените не виждаха какво има под водата и не знаеха, че има само един безопасен начин да се скочи в нея. Зазвучаха викове на болка и тъпи подводни удари на кости в скалите пред кея, точно както с Джей Джей Пърл.
Тя обаче също не бе плувала тук толкова късно и водите й се струваха твърде силни и непознати. Дърпаха я, бутаха я, заплашваха да я завлекат на дъното или твърде далеч от брега, но тя се бореше с тях. Още от Заразените цамбурнаха във водата и веднага започнаха да се паникьосват. Виковете им бяха рязко прекъснати от запушените им гърла. Един от тях обаче успя да я хване за роклята и я задърпа със себе си надолу.
Под водата Валкирия успя да освободи крак и изрита Заразения надолу. Загуби го от очи в черната вода. Самата тя бе твърде дълбоко, морето бе твърде бурно. Щеше да се удави.
Внезапно се сети нещо — миналата година, когато Скълдъгъри се бе издигнал до повърхността и бе вървял по нея. Обучението й. Трябваше да го използва. Скълдъгъри я бе научил на необходимото. Просто трябваше да се успокои и да се концентрира.
