Кенспекъл я боцна по ръката.
— Така боли ли?
— Не — отговори Валкирия.
Той кимна, записа нещо в тетрадката си.
— Яла ли си нещо?
— Един от помощниците ти ми даде хамбургер за закуска.
— Имам предвид, яла ли си нещо смислено? — въздъхна лекарят.
— Много смислено си изядох хамбургера. Уцелих си устата всеки път.
Той отново я боцна.
— А така? Така боли ли?
— Ау.
— Това сигурно значи „да". Да се надяваме, че тази болка ще те научи да не се изпотрошаваш следващия път като катастрофираш.
Кенспекъл записа още нещо, а Валкирия се огледа. Нямаше прозорци, но тя можеше да предположи каква е утринта навън. Яркосиня, слънчева и топла.
Лекарят затвори тетрадката си и кимна.
— Чудесно се възстановяваш. Още час и костите ще са зараснали.
— Благодаря, Кенспекъл.
— А, нищо работа.
— И, такова, извинявай за вчера, за солената вода и вампирите.
— Не се тревожи за мен, Валкирия — усмихна се старецът. — По-корав съм, отколкото изглеждам. Снощи, когато ме сполетяха кошмарите, ги понесох с лекота. А помня, че преди бяха ужасни. Сега се облегни назад и изчакай калта да си свърши работата.
Чувствайки се по-виновна отвсякога, Валкирия легна обратно на възглавницата. Кашата, която покриваше цялата й дясна ръка, бе студена и мазна. Трябваше да бъде сменяна през двайсет минути, понеже лечебните й свойства се изтощаваха бързо.
Момичето чу Скълдъгъри да влиза в лазарета. От битката с Венгос бе отнесъл счупена ключица и няколко пукнати ребра. Тя го погледна и се засмя. Той й върна погледа. Носеше яркорозова болнична нощница, обсипана със слонове и зайци. Висеше от него като от закачалка.
— Как така нейната е синя? — попита той Кенспекъл.
— Мм?
Скълдъгъри изглеждаше нещастен.
— Каза ми, че са останали само розови нощници на зайчета, но Валкирия носи съвсем прилична синя!
