/Започнах я сериозно и я превърнах в пародия. Приятно четене! 😄/
Ким Намджун е момче, което е изгубило родителите си и сега живее с по-малката си сестра и баба си.
Джунг Клоуи е корео-американка, която живее с майка си американка и баща си кореец...
Вече бяхме излезли от двора на гимназията, но усещах погледите на всички как се забиват като ножове в мен и как искат да ме убият, за дето стоя толкова близко до Намджун.
Огледах се наоколо и забелязах, че ние сме единствените хора в тази посока, наистина съм изплашена и едва се сдържам да не се напишкам. Какво ще ме кара да направя? Какъв извратен ум може да има този? Дано не е нищо от сорта на съблечи това и направи онова, просто няма да го преживея.
*time skipu*
Минаха цели 20 минути, а ние все още ходим, къде трябва по-точно да спрем? Изобщо ще спрем ли скоро?
-Пристигнахме! – каза радостно Намджун и така успя да ме изкара от мислите ми – това е мястото, където идвам откакто се помня и не бих заменил тази гледка за нищо на света!
-Красиво е – изрекох и се усмихнах на самата гледка – но с какво се очаква да ти помогна?
-Ще ми бъдеш приятелка, но не като гадже, а като приятелка-приятелка – опита да обясни той
-Това е в дългосрочен план, нали? – попитах по-скоро себе си
-Не точно – отговори ми Намджун
Наистина беше много красиво. Зеленина навсякъде, цветя и най-вече беше в гората, дърветата правеха гледката още по-красива отколкото е. Душата ми се изпълни с тази красива гледка, а белите ми дробове сякаш за пръв път усещаха чист въздух.
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
Намджун отново започна да ме дърпа за ръката, но този път ме влачеше навътре в гората, какво точно е намислил? Трябва ли да му се доверя?
-Не се плаши – изрече той изведнъж
-К-какво? – засмях се нервно – аз не се плаша хах кой те излъга? – продължих да се смея като пълен кретен
-Усеща се, че те е страх, но наистина няма от какво – успокои ме уж той и продължи да ме дърпа
-Искам да те питам нещо – изстрелях като стрела, а после се проклинах милиони пъти на ум
-Слушам те – каза спокойно той и повдигна незаинтересовано рамене
-Защо ме измъкна от онази каша? Има ли определена причина? – стиснах леко ръката му
Той спря на място. Тогава разбрах, че сме достигнали финалната си дестинация. Скала, от която се виждаше целия град и беше като в приказка. Ахнах и минах няколко крачки напред, изравнявайки по този начин рамото си с бицепса му.
-Помогнах ти, защото сестра ми се е намирала в същото положение много пъти и аз съм единственият човек, който е успявал да я измъкне от такава ситуация – обясни ми набързо и седна на скалата
-Имаш сестра? – учудих се и повдигнах вежди, но все пак запазих самообладание и приседнах до него
-Да, просто твоят случай ми напомни за нея и реших, че е нещо като мой дълг да ти помогна. Тя не учи в нашата гимназия, учи в друго училище. Не излиза от вкъщи и е много срамежлива – подсмихна се след думите си той
-Не очаквах това – поклатих глава и после се загледах в прекрасния, но все така забързан град
