Love Is Not A Game /BTS K. Namjoon Bulgarian fanfiction/

Искам да остана безгрижно дете

/Гледна точка на Клоуи/

Чух някой да овиква хората, които ни зяпаха, но не виждах кой точно е. Най-после разпознах гласа. Намджун.

-Да се махаме – Хани ме хвана за китката и ме задърпа към задния изход

-Спри да ме дърпаш. Той пак ми спаси задника! – започнах да я овиквам като малките деца

-Млъкни и ме следвай! – извика тя в отговор

Нямах намерението да се карам с нея, нито да я овиквам, но по някога е толкова досадна и... досадна!

Излязохме извън сградата на гимназията и тогава Хани пусна ръката ми. Огледах се наоколо, но нямаше жива душа, което беше добре след това което стана преди малко. Подпрях се на близката стена и си поех дъх.

-Виж...- започна тя, но побързах да я спра

-Не съм ти сърдита, просто днес не искам да се занимавам с никого – обясних ѝ

-Как така? – зачуди се тя и направи крачка към мен

-Ето така! Искам да остана сама за малко! Не може ли?! – повиших леко тон. Дори не знам защо бях толкова изнервена

-Ах, хубаво. Ще се видим и говорим утре тогава. – отдръпна се на няколко крачки от мен – чао. – обърна се и бавно се отдалечи от мен, а скоро я загубих от полезрението си

Разроших леко косата си и се отблъснах от стената. Ритнах едно камъче, което беше в близост до крака ми и след това започнах да крача към пейките в двора на гимназията. Не знам какво ми става. Не знам защо се дразня и нервя така. Дори не знам защо отблъсквам така приятелка, която е била плътно до мен през последните 5 години.

Седнах на една от пейките и подпрях лактите си на коленете, а после скрих лицето си в шепите. До сега не съм била в такова положение. Това ли означава да пораснеш? Не искам да го правя тогава, не искам да раста! Искам да си остана безгрижно дете!

Усетих нечия ръка на рамото си. Вдигнах глава от шепите си и погледнах човека. Странно, но имах нужда да поговоря точно с него.

333 words