The Royals. Един от най-добрите стриптийз клубове в центъра на Ню Йорк. Мястото, което всяка нощ бива посещавано от мъже, които искат да се измъкнат от ревнивите си съпруги и от студенти, които просто търсят забавление. Никой не вижда това, което вс...
Гледната точка на Аналия: Беше ми трудно. Това да се старая да опазя двойствения си живот в тайна, започваше да ми се струва все по-непосилна задача. Причината беше Джъстин. Не знам защо не се отказваше от Лия. Тя беше една обикновена стриптизьорка. Нищо повече. Всяка вечер посещаваше клуба. В началото използваше индивидуалните ми танци, за да разбере нещо повече за мен, но напоследък виждам как просто стои отстрани и ме наблюдава, докато танцувам. Беше леко притеснително. Усещах очите му върху тялото си и не можех да разгадая това, което се четеше в погледа му. Дали беше страст и възбуда, или пък поне малко ме харесваше? Знаех, че второто беше почти невъзможно. Момче като него, никога не би искало да има нещо общо с някоя като Лия. Снощната случайна среща, която се проведе между нас, също ме остави без думи. Той едва не ме разобличи. Беше на крачка от това да се досети коя съм всъщност и какво правя в близост до клуба. За щастие успях да се измъкна набързо. Дано само не настоява този разговор да продължи. Тогава има голяма вероятност това да завърши фатално. Особено за мен. Поредният танцов урок приключи. Напуснах залата, в която тренирахме ежедневно и както обикновено първо щях да се отбия до тоалетната. Имах нужда да се освежа. Малко или много не мога да се срещна с Грейс в този вид. Както обикновено щеше да ме чака на обичайното ни място и не бива да закъснявам. Това, което не очаквах беше да срещна задаващата се фигура. Опитвах се да го избягвам възможно най-много. Стараех се да не се набивам много на очи и да внимавам за него, докато вървя из коридорите. Джъстин вървеше право срещу мен, но не ме беше забелязал. Реших, че имам шанс да се прикрия или да избягам в посоката, от която дойдох, но вече беше прекалено късно. Видя ме. Усмихна се и каза нещо на приятеля си, който беше с него. Преди да намеря силите да побягна, той стоеше на няколко крачки пред мен. Чудесно. Какво щях да правя сега?
- Здравей. – започна с усмивка на лицето си. – Снощи си тръгна много бързо. - Да, аз трябваше да се прибирам. Бях закъсняла. – скалъпих набързо някакво извинение без да мисля много какво говорех. - Няма проблем, разбирам. Е, поговорихме твърде малко, а на мен ми се искаше да те опозная повече. Или поне да науча името ти като за начало. - Не съм особено разговорлива. Съжалявам. – казах и поисках да го заобиколя, но той ръката му хвана моята. Спря ме. Защо продължаваше да настоява? Погледнах надолу към ръката му, която ме държеше и не можех да игнорирам усещането, което се зароди в мен. Беше непознато. И твърде хубаво. - Имаш много красиви очи. – изрече, взирайки се в тях. Това, определено не отива на добре. – И сякаш са ми толкова познати. - Разбираемо е. Има много хора по света със сини очи. – засмях се, за да не се опитва да придава чак такава важност на очите ми. Може би те бяха ориентира му, когато търсеше Лия. Познаваше я по очите. - Не, в твоите има нещо необикновено… нещо специално. – сведох главата си надолу, за да мога да прекратя очния контакт, който бяхме установили, а и освен това да се спася от евентуално разкритие. - Благодаря, предполагам. – промърморих си тихо под носа. - Ще ми кажеш ли името си? - Какво? – това беше въпросът, който повече от всичко желаех да не получавам. Не и от клиент на бара. Още по-малко пък и от редовен посетител. - Името си. Ти вече знаеш моето, искам и аз да узная твоето. - Ема. – изстрелях набързо без да се замислям. Надявах се, че скоростта и тона, с които отговорих, ще го убедят. - Не ти вярвам. Това не е истинското ти име. – поклати отрицателно глава. Как да се измъкна сега? Беше свършено с мен. Точно преди да измисля друго име, в което имаше вложено повече размисъл и убедителност, Грейс се появи отнякъде. - Аналия! Къде се губиш? Търся те навсякъде. – господи! Защо това ми се случваше? Как реши Грейс да се появи точно сега? - Аналия? Казваш се Аналия? – кимнах леко. Вече нямаше смисъл да лъжа. Той знаеше. Приятелката ми ме издаде съвсем неволно. - Прекъсвам ли нещо? – попита, притеснено. - Не. Ние с Аналия просто си говорихме. – Джъстин се усмихна. Изобщо не личеше това, че се е досетил. Или поне така изглеждаше. - Да, хайде да вървим. – казах на Грейс и двете тръгнахме към кафенето.
Тя не закъсня с въпросите, които започна да ми задава. Интересуваше се какво сме си говорили с Джъстин и откъде изобщо се познаваме. Разбира се, нямаше да й казвам истината, но проблема беше, че дори не можех да й отговоря. Умът ми беше окупиран от мисли за това какво ще се промени, ако Джъстин разбере коя съм аз. Ако разбере, че Лия съм аз, целия ми живот ще пропадне в дън земя. Надявам се, че това няма да се случи. Всичко щеше да рухне. Щяха да ме изритат от университета, да ме изгонят от бара след като разберат за истинската ми възраст и за капак, ще трябва да се прибера обратно при родителите си и да им давам обяснения за случилото се. И защо? Защото не мога да внимавам. Вината беше изцяло моя. Не биваше да разказвам на Джъстин толкова много за себе си. Той буквално държеше картите ми в ръцете си, ако узнаеше коя съм в действителност. В момента не ми остава нищо друго освен да скалъпя някаква история, която да представя пред Грейс и да се моля момчето, което редовно ме посещава в клуба да не навърже нещата. Дано не узнае, че очите, които търси са моите.
Цитат от осма глава!
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
