Birthday Dance(BG Fanfiction)

Глава тринадесета

Гледната точка на Аналия:
   Отворих очите си и веднага осъзнах, че се намирам в нечие чуждо легло. В леглото на Джъстин. Една усмивка се появи на устните ми, когато го видях. Все още спеше и можех да излъжа, че дори така изглеждаше невероятно красив. Ръцете му бяха увити около кръста ми, а тялото му беше като залепено за неговото. За първи път в живота си, откакто станах част от The Royals и започнах работа там, се чувствах истински щастлива.
   За щастие днес беше събота. Нямаше университет и знаех, че мога да остана в прегръдките му за още дълго време. Зачудих се как съм се озовала тук снощи. Много добре помня, че с Джъстин гледахме филм във всекидневната. Всъщност, като се замисля, не помня края, което означава, че съм заспала. Най-вероятно ме е пренесъл тук.

- Скъпа, престани да ме наблюдаваш. – Джъстин промърмори тихо. Учудена съм, че е буден. Той не спеше ли?
- Ти…
- Да. – отвърна и отвори кафявите си очи, които директно се забиха в моите. – Добро утро. – поздрави ме. – Много си красива. – по принцип бих се изчервила, но сега думите му, предизвикаха смях у мен.
- Благодаря, но и двамата знаем, че това не е вярно.
- Разбира се, че е вярно. Ти си моята единствена красавица. – усмихна се и бавно започна да се приближава към мен. Устните му се залепиха за моите в една наистина нежна целувка, на която не можех да устоя. Отвърнах, а преди да се усетя, Джъстин се беше настанил отгоре ми. Устните му не се откъснаха от моите дори за миг. Целуваше ме бавно, страстно и продължително. Наистина бях като омагьосана от него. Той беше най-хубавото, което можеше да ми се случи, в този ужасен период от живота ми. – Е, днес е събота. Какво искаш да правим, принцесо? – попита след като се наложи да се отделим един от друг, заради липсата на въздух. – Имаме целия ден за себе си.
- Не знам. – свих рамене.
- Нека първо да закусим и ще измислим нещо. – усмихна се, а аз кимнах в знак на съгласие.

   В крайна сметка, след закуската, която успяхме да приготвим набързо, с Джъстин решихме да отскочим до мола. Да, не беше някое специално или по-особено място, но нямах против, щом знам, че ще бъда с него. Понеже не разполагах с други дрехи, освен с тези, които бях отишла на работа в петък, се наложи да отидем до общежитията. Помолих го да ме изчака в колата, защото, колкото и да исках, не можех да го поканя горе. Това място нямаше да му хареса. А, когато го види със собствените си очи и разбере къде съм принудена да живея… дори не искам да знам какво ще му мине през главата. Постарах се да не се бавя. Не исках да го карам да чака, защото това можеше да го подтикне да дойде и да ме намери. Той не биваше да влиза в тази сграда. Никога. В сравнения с прекрасният му апартамент, това място беше като някоя миша дупка. И това ми било общежитията на Джулиард в Ню Йорк.
   Приготвих се за точно петнадесет минути и за щастие, Джъстин все още беше в колата. Двамата потеглихме към мола, където искрено се молех, че няма да видим никой познат. Не мисля, че точно сега се нуждаем от въпросите, които щяха да последват, ако някой от приятелите му, или моите колежки ни забележат.
   Идвала съм тук много пъти, откакто ме приеха в университета, но знам, че преди не съм се чувствала толкова добре. Не съм вярвала, че това да имаш гадже, може да се окаже едно от най-хубавите неща на света. Особено и ако е някой като Джъстин. Не се учудих, че още от входа, погледите на някои момичета бяха насочени към него. Не се притесних. Защо да го правя, когато виждам, че неговия е насочен само и единствено към мен? Колкото и егоистично да звучи това, мисълта, че Джъстин бе мой, че ме държеше за ръка, че ми се усмихваше, че ме целуваше, ми вдъхваше увереност. Той беше с мен. Той беше с мен, а не с някоя от тях и това ме караше да се чувствам по-добре от всякога.