Birthday Dance(BG Fanfiction)

Глава девета

Гледната точка на Аналия:
   С всеки изминал ден, работата в клуба започваше да ми става все по-неприятна. Не понасях това. Не исках до края на живота си да задоволявам гладните погледи на възрастни и разведени господа, които ме имат по-скоро за проститутка, отколкото за танцьорка. Единственото положително нещо на това долнопробно място беше присъствието на Джъстин вечер. Стигаше ми само да го видя, за да се почувствам по-добре. Предполагам, че това беше на път да се промени. Той вече знаеше името ми. Знаеше, че се казвам Аналия. Оставаше за навърже цялата информация и преди да се усетя, щеше да е узнал всичко. Буквално можеше да съсипе живота ми.
   Снощи почти не бях спала. Бях изморена и очите ми се затваряха, защото си легнах в един, но въпреки това съзнанието ми беше будно. Не спираше да се притеснява. Мислеше само за Джъстин и си съставяше всички възможни сценарии, които можеха да ме сполетят. Началото на тази сутрин беше повече от зле. Събудих се от алармата на телефона, а това се случваше доста рядко. Спеше ми се страшно много, а деня едва сега започваше. Предстоеше ми университет, а вечерта отново щях да работя до късно в The Royals. Не знам как щях да издържа, но все някак си ще се справя.
   Отне ми известно време да се приготвя, заради по-бавните си реакции. Измих си зъбите, взех си душ с надеждата, че ще се ободря и се облякох. Дано танците и разговорите с Грейс помогнат за разсънването ми. За мое учудване следите от сън изчезнаха в мига, в който прекрачих пределите на университета. Причината обаче не беше такава, каквато на мен би ми се искало или на каквато се надявах. Джъстин стоеше на стълбите и през няколко секунди проверяваше часовника на китката си. Беше ми блокирал входа. Няма как да вляза в сградата без той да ме забележи. Тук нямаше заден вход като в клуба. Предполагам, че го е направил нарочно. Сигурно иска да говорим и знам, че няма да ме остави намира, докато това не се случи. Въпреки желанието си да се върна обратно вкъщи и да си почина, танците тук бяха по-важни. Стиснах зъби и поех към големите отворени врати на Джулиард. Както и очаквах Джъстин ме забеляза на секундата. Опитах се да го избегна като се слея с тълпата, но не се получи. Намери ме и ме отдръпна от цялата тази врява, която се носеше около нас. Щом искаше да говорим насаме и на по-тихо място, значи нещата никак няма да са розови.

- Няма ли да спреш да ме преследваш вече? Уморих се. – започнах първа. Ако се направя на ядосана, може би всичко това щеше да приключи и той ще се откаже от амбициите, които са го подгонили.
- Аналия, аз знам. – каза със спокоен тон, гледайки ме в очите. Не. Това не може да е истина.
- Какво знаеш? Това, че не искам да имам нищо общо с теб? Или пък това, че ми омръзна да си навсякъде, където съм и аз? – продължих да го нападам. Това беше единствената ми защита в момента. Трябваше да се опитам да сменя темата, но дори на изражението му беше изписано настоятелност и решителност.
- Не се опитвай да ме разкараш. Знам, че ти си Лия. – каза ми толкова директно, че чак ме заболя. Край. Това беше. Животът ми беше дотук. Трябваше да следвам правилата още от първия път, в който го видях. Не биваше да се сближавам с него. Исках да се разплача, но знаех, че това ще бъде проява на слабост.
- Какво? За какво ми говориш, по дяволите? Коя е тази Лия? Не познавам момиче с такова име. – надявах се, че ако съм достатъчно убедителна в лъжите си, той ще повярва.
- Не е нужно да ме лъжеш повече. Знам, че си ти. Лия идва от Аналия. Не съм глупав.
- Джъстин, не знам какво бълнуваш, но аз не съм това момиче, от което си толкова обсебен. – нямах никакво желание да го слушам повече. Той ме беше разкрил. Трябваше да се измъкна, за да мога да се прибера у дома, да си стегна багажа и да се върна при родителите си, защото точно това ме чакаше. Обърнах се готова да го оставя, но ръката му ме върна на мястото ми. Не изглеждаше ядосан. Точно обратното. Сякаш в погледа му се четеше съжаление. – Пусни ме. – изсъсках, но той не ме послуша.
- Няма да те пусна. Аналия, просто не ме лъжи повече. Няма да кажа на никого. Не е нужно да се срамуваш от работата си. Това не е най-лошото нещо на света.
- Нищо не знаеш. Нямаш си абсолютно никаква представа какво е всяка вечер да забавляваш мъже, които са с двадесет години по-възрастни от теб и да си принуден да търпиш подсвиркванията и изказите по свой адрес.
- Права си, не знам, но предполагам какво ти е на теб. Личи си, че не ти харесва. Аналия, обещавам, няма да кажа. Никой няма да разбере. Сигурно си мислиш, че ще те съсипя, но не бих го направил. Искам да си спокойна. Всичко ще бъде, както обикновено. Просто сега вече ще знаем аз и ти. И ще пазим тази тайна. – ръката му се измести към бузата ми, но аз се отдръпнах. Не му вярвах. Колкото и да исках, не му вярвах. Той изглеждаше точно като всички останали момчета, които ще направят това, от което се страхувам най-много.
- Джъстин, просто ме пусни. – помолих го. Исках да се измъкна час по-скоро, за да се скрия някъде и да си излея сълзите.
- Аналия, аз просто… - започна, но беше прекъснат от глас, който се приближаваше към нас.
- Хей, Джей, какво правиш с момичето? – попита, смеейки се. Разпознах, че това беше един от приятелите на Джъстин, с които беше дошъл в клуба за първи път. Когато празнуваха рождения му ден.

   Непознатият се приближаваше все повече и повече и знаех, че трябва да действам бързо. Не можех да рискувам и той да ме познае. Джъстин ми беше достатъчен. Набързо се отскубнах от хватката му и се затичах в обратната посока, право към университета. Не ми трябваха повече драми. Думите на Джъстин, че няма да каже на никого, може би донякъде успяха да ме успокоят, но продължавах да си имам едно на ум. От тук нататък всичко се променяше. Целият ми живот се промени днес и със сигурност ще го помня завинаги.

Цитат от десета глава!