The Royals. Един от най-добрите стриптийз клубове в центъра на Ню Йорк. Мястото, което всяка нощ бива посещавано от мъже, които искат да се измъкнат от ревнивите си съпруги и от студенти, които просто търсят забавление. Никой не вижда това, което вс...
Гледната точка на Аналия: За миг ми се беше сторило, че всичко в трудния ми живот започваше да се подрежда. Любовта ми с Джъстин беше по-силна от всякога, приятелите му разбраха за нас и ни подкрепяха, а аз бях на една крачка от това да сбъдна мечтата си. Трябваше само да ме одобрят, за да мога да се махна от това ужасно място, на което се разсъбличам по цели нощи. Всичко изглеждаше ужасно просто, но имаше твърде много неща, които можеха да се объркат. И въпреки това имах надежда. Продължавах да се надявам, че ще се спася от това място. Ако не се получи сега, знам, че ще продължа да опитвам, докато не успея. Танците в университета ставаха все по-сложни. Трябваше да им отделям повече време. Време, с което не разполагах. Репетирах допълнително у дома, но не можех да ги усъвършенствам напълно. Нямаше да се справя, ако не направя жертви. Днес бях решила, че ще жертвам и малкото си свободно време преди да отида в клуба. Останах в залата и преповтарях всичките движения отново и отново, докато не се получиха перфектно. Бях толкова унесена от танците, че не забелязах часът. Бях закъсняла. Случвало ми се е да го правя. Дори вечерта, когато се запознах с Джъстин. Този път, обаче не бяха само няколко минути. Беше цял час. Набързо събрах нещата си, натъпках всичко в раницата си и изхвърчах от университета. Щях да стигна по-бързо с такси, но бях твърде притеснена, за да се обадя и да го изчакам. Затичах се към клуба, надявайки се, че ще успея да се успокоя, докато пристигна. Отне ми още петнадесет минути, но се надявах, че никой няма да е забелязал. Минах през задния вход, с мисълта, че никой няма да ме види, но естествено молбите ми не бяха чути. Лидия ме очакваше в съблекалнята със скръстени ръце. Тя никога ли не работи?
- Колко е часът? – попита със твърд тон. - Да, закъснях, но обещавам, че няма да се повтори. Просто… имах малко работа. - Не ме интересува какво правиш извън работното си време. Искам те навреме, когато отвън има група мъже, чакащи да ги забавляваш. - Добре, разбрах. Обличам се и отивам. – усмихнах се леко, а тя извъртя очите си и излезе.
Това беше на косъм. Отдъхнах си и разкопчах якето си. Оставих го в шкафчето си и взех новото лъскаво бельо, което Лидия беше поръчала специално за частните танци. Облякох се и оправих косата си. Благодарение на Кенди, машата беше включена. Накъдрих краищата на косата си и нанесох доста тежък грим по лицето си. Обух високите черни ботуши, сложих маската, която криеше лицето ми и напуснах съблекалнята. Веднага попаднах в обичайната атмосфера. Алкохол, мъже, полуголи момичета и банкноти, които хвърчаха навсякъде. Лидия ме упъти към частното сепаре, където вече ме чакаше клиент. Беше възрастен мъж. Бих казала, че е отегчен от съпругата си, но марковите дрехи и скъпия часовник на китката му, ми подсказаха, че е бизнесмен, който не желае да бъде видян тук. Пуснах музиката и се запътих към него. Когато ме видя, очите му светнаха. Беше ми омръзнало от възрастни первезници, които се възползват от всяка възможност, за да ме обарат. За щастие, отегченият съпруг не беше претенциозен. Приключихме бързо, но парите, които ми остави, бяха повече от достатъчно, за да преглътна ужасното чувство в стомаха си. Знам, че звучи долно, но парите бяха единствената причина, поради която правех всичко това. Запътих се обратно към съблекалнята, за да се преоблека с обикновеното дантелено черно бельо. Нямах повече специални клиенти за вечерта, но трябваше да се присъединя към останалите момичета на пилоните. Мислех, че нищо не може да се обърка, че съм скрила раницата си, която съдържаше и истинската ми лична карта, но се оказа, че съм сгрешила. Видях Лидия и Дерек. Гледаха ме със студен поглед, който ми показа, че съм загазила. Предположих, че е заради закъснението, но когато видях раницата си в ръцете на Дерек, разбрах какво се бе случило. Те знаеха. Знаеха, че не съм тази, за която се представях.
- Дължиш ми обяснение. – Дерек проговори. – Моли се да е добро, защото иначе ще извикам полиция. И ще им обясня за фалшивата лична карта, с която си ме заблуждавала месеци наред. - Аз… много съжалявам, но се нуждаех от работа и… - Това не е оправдание. Ти си на двадесет години. Аз не работя с непълнолетни. - Наистина… нуждаех се от работата, за да мога да се издържам. Това беше единствената ми възможност. - Осъзнаваш, че ще трябва да те уволня, нали? - Но… - Радвам се, че работи за мен, но е време да си събереш багажа. Ще ти платя това, което си заработила за този месец, но повече не искам да те виждам. Благодари се, че няма да повикам полиция. Това е само заради успехът, който донесе на този клуб. - Дерек, моля те… разбери ме. Нуждая се от тази работа. Поне за още малко. Никой няма да разбере. – помолих го. Молех се, че ще ми позволи да остана, но той беше непреклонен. Не каза нищо повече. Излезе от съблекалнята, за да подготви парите ми, а аз се заех с това да събера нещата си. - Благодаря ти Лидия. Наистина. – казах, а тя се подсмихна. - През цялото време знаех, че има нещо гнило в теб. Не мога да ти опиша колко се радвам, че най-накрая ще се махнеш от тук. Клубът отново ще бъде мой, а аз ще бъда звездата. Беше ми приятно. – помаха за довиждане.
Трябваше да се досетя, че Лидия имаше пръст в това. Трябваше да се досетя и да заключа шкафчето си. Ако го бях направила, тя няма да провери нещата ми. Нямаше да види картите за университета и портмонето ми, в което държах истинската си лична карта. В нея пишеше, че съм на двадесет и три, а в действителност бях на двадесет. Разбирах и Дерек. Тревожеше се за бизнеса си, но аз наистина се нуждаех от тази работа. Джъстин щеше да се зарадва, че вече няма да съм стриптизьорка. Това беше най-хубавата част на цялата тази каша. Но какво щях да правя сега?
Цитат от тридесет и първа глава!
Ups! Gambar ini tidak mengikuti Pedoman Konten kami. Untuk melanjutkan publikasi, hapuslah gambar ini atau unggah gambar lain.
