All I Ever Wanted

Chapter 13

"Tell them what I hoped would be impossible." – Shontelle, "Impossible"

Луи беше объркан от случилото се. Не знаеше какво да си мисли, но у него сякаш се зароди искрица надежда. Искаше да я види отново и да поговорят. Може би щеше да се получи нещо...между тях. Истината бе, че искаше точно това, но сам не би го постигнал. Ако тя не желаеше, ако го отблъснеше... Само мисълта за това караше сърцето му да се свие болезнено. Не, нямаше да си мисли за това. Щеше да продължи да се надява, все пак надеждата винаги умира последна.

Анастасия беше видимо спокойна и уравновесена или поне така изглеждаше. Беше си сложила една маска върху чувствата и се заблуждаваше колко наред е всичко и че това, което отбягваше никога не е било наяве.

Докато се пързаляше загледа краката си. Бедрата ѝ бяха слаби, но тъкмо това ги правеше идеални. Като се замисли успя да се сети, че дори ръцете на Луи бяха по-едри от нейните крака. Може би наистина бе попрекалила... Ала бързо прекрати предстоящия поток от мисли. Нямаше такова нещо, тя си беше съвършена откъм килограми. Нямаше да наддаде и грам, абсурд!

Луи отиде към късния следобед на пързалката, за да може когато тя приключи да излязат и да се поразходят. Беше почти щастлив. Вървеше с равномерна крачка. Навсякъде го заобикаляха коледните украси. Обичаше да ги вижда, доставяха му такава радост. А факта, че е роден навръх този прекрасен празник го радваше още повече. Продължи още по-устремено напред. След като пристигна реши да я изчака отвън. След десетина минути тя излезе от сградата. Когато го видя посърна и цветът напълно слезе от лицето ѝ.

- Не очаквах да те видя тук.

- Просто исках да се поразходим и затова дойдох.-огледа го внимателно. Косата му отново беше на стилен перчем, а светлият му шлифер го правеше да изглежда още по-невинно.

- И къде ще отидем?

- Не знам, да отидем към близкия мол и да седнем в някое от кафенетата?-беше раздвоена. Не искаше да приема, беше грешно.

- Добре.-но каза да. Прокле се на ум на глупостта си и тръгна с него.

Защо го направи? Защо му се довери отново? Нали сама се убеждаваше, че може да не е добър човек, а сега... Сама си противоречеше. Вървяха мълчаливо докато тя бе забила поглед в земята. Трябваше да се изяснят преди да е станало нещо, което не трябва, защото той очевидно вече си мислеше разни неща и по погледа му можеше да се прочете много.

Пристигнаха в мола и обикаляха насам-натам. Разглеждаха коледните щандове и други неща. Тя се правеше на достатъчно заинтересована от всичко, за да може накрая да говорят някъде. Отидоха в едно от кафенетата и си поръчаха топла напитка. Не искаше тя да започва, какво точно да кажеше?

- Ъм, така и не сме си говорили за себе си. Защо не се опознаем малко повече?-права беше, той очакваше много повече от нея, а тя не можеше да му даде нищо...

- Какво например искаш да знаеш?-всъщност очакваше подобен отговор от нея.

- Ами...какво харесваш и такива неща.

- Какво харесвам ли? Има едно нещо, което харесвам и то е фигурното пързаляне.

- Знам това, но няма ли нещо друго?

- Не.-това го изуми. Самата сигурност в думите ѝ го остави с отворени уста.

- Нямаш ли някакви други хобита или...не знам. Само това ли правиш през цялото време? Говоря за пързалянето.

- Да.-сега не бе просто изумен, а шокиран. Как така само едно нещо?!-Спести си частта с това колко съм различна от останалите момичета, знам го и това е действителността.

- Само не мога да си обясня как така едно-единствено нещо.

- Така е колкото и трудно да е за възприемане. А сега ако няма друго бих искала да тръгваме.-след буквалното отрязване той не каза нищо и само плати сметката.

Из уредбата звучеше песента Impossible с кавъра на Джеймс Артър, чийто оригинал принадлежеше на Shontelle. От нерви Аня беше забързала крачката си. Винаги го правеше когато е изнервена. Луи я догони и я спря като я дръпна за ръката. Тя спря и се обърна към него.

- Какво стана? Защо тръгна така изведнъж?

- Луи, ти не разбираш.

- Какво не разбирам? Може би ако ми обясниш бих разбрал.

- Това...между нас...ние...просто не може да се получи.

- З-защо?-попита заеквайки. Ставаше точно това, от което се страхуваше.

- Аз не съм като другите. Между нас има много пречки. Аз не съм като нормалните момичета и не мога да ти дам нищо.

- Но...-опита да се възпротиви той.

- Съжалявам Луи, но няма как да има нещо между нас.-видя сразеният му поглед, който отразяваше чувствата в сърцето му и сега бе точно разбит. Тя му обърна гръб и тръгна.

Той остана сразен на мястото си гледаш някъде в празното пространство. Не очакваше да го отхвърлят по подобен начин. Не че се хвалеше с богат опит с гаджета, но другите момичета никога не се бяха държали така с него. Тя го отхвърли и...разби сърцето му. А това, на което се надяваше бе невъзможно.

Tell them all I know now
Shout it from the roof top
Write it on the sky love
All we had is gone now
Tell them I was happy
And my heart is broken
All my scars are open
Tell them what I hoped would be
Impossible, impossible
Impossible, impossible