All I Ever Wanted

Chapter 14

"Grief does not change you, Hazel. It reveals you." 

– John Green, "The Fault In Our Stars"

Луи веднага си тръгна от мола и се прибра у дома. Беше прекалено разстроен от случилото се, за да се върне на работа. Веднага се качи в стаята си и се затвори сам. Застана в седнало положение, до прозореца където стоеше канапето му за четене, със свити до гърдите му колене. Беше забил глава в ръцете си и гледаше с тъжен поглед. Кристално сините му очи сега бяха нещастни и пълни със сълзи, които предстоеше да се спуснат по страните му.

Джоана, майката на Луи, видя че се прибра разстроен и че се качи веднага в стаята си. Майчиното ѝ сърце веднага се притесни за детето си. Реши да отиде при него и да разбере какво се е случило. Надяваше се той да сподели какво го терзае и ако може да направи нещо би го сторила без да се двоуми. Отиде на горния етаж и тихо открехна вратата на стаята му. Стоеше на креслото си. Затвори също така тихо и пристъпи навътре към синът си. Седна в единия края на малкото диванче и го погали по косата. Видя болката в очите му и се натъжи още повече. Какво ли бе огорчило така нейното прекрасно момче?

- Луи, миличък, какво е станало?-той я погледна с навлажнените си очи.-Няма ли да ми споделиш?-махна падналите кичури пред челото му. И тогава се сети за нещо.-Да не би да е свързано с момиче?-той насочи погледа си към нея и кимна.-О, момчето ми! Но коя е тя? Защо те е огорчила така?

- Каза, че няма да се получи между нас и ме отхвърли преди дори да сме опитали каквото и да е.-промълви той.

- О...Ела тук, ангел мой!-придърпа го в прегръдките си и го притисна до себе си.-Щом тя е наскърбила така моето прекрасно момче значи не те заслужава.

Галеше косите му и шептеше успокоителни думи. След миг усети мокрота на рамото си. Наклони главата си настрани леко повдигайки брадичката му и видя потопа от сълзи, които така бяха напирали да излязат на показ. Сърцето ѝ се сви още повече и го прегърна по-силно. Можеше вече да е пораснал, но за нея щеше да си остане малкото ѝ момченце. Първо щеше да го остави да си поплаче и после да опита да го успокои.

След половин час той бе спрял да плаче и майка му доизбърсваще последните сълзи по красивото му лице. Не го остави и за миг, и като истинска майка го утешаваше докато не се съвземе.

- Щом не те е оценила значи не си заслужава. Тя не те обича.

- Не, мамо... Тя спортува фигурно пързаляне и по всичко личи колко е отдадена на спорта. Тя се интересува единствено от това. Тя живее за него и нищо друго за нея не е от значение, убедих се в това.

- Толкова да е вглъбена в един спорт? Но това е направо лудост!

- Да, и мисля, че това е причината да ме отхвърли. Не иска да има нещо друго в живота ѝ освен това.

- Мисля, че тя има проблем. Не знам какво да ти кажа, наистина. Родителите ѝ не могат ли да ѝ повлияят някак?

- Тя е сирак. Първо е починала майка ѝ когато е била на пет, а десет години по-късно и баща ѝ.

- Това обяснява много. Загубата на най-близките е тежка.-сложи ръката си на рамото му.

- Но аз наистина я харесвам, мамо. Не мога да се откажа толкова лесно. Аз...-не намираше думи да изрази чувствата си.

- Знам, виждам го. Ако толкова много я обичаш бори се за нея. Ако и тя чувства същото ще ти отвърне.-сложи ръката си на неговата и му вдъхна малко кураж.

- Благодаря ти, мамо, за всичко!

- Няма за какво да ми благодариш, сине. Ти си единственото ми дете и за теб бих направила всичко!-той се усмихна и я прегърна.

Обичаше майка си, защото тя винаги го разбираше и винаги бе насреща когато имаше нужда от нея. След като се отделиха един от друг тя погали едната му буза и го целуна по челото. Накрая се усмихна и реши да го остави сам. Вече беше спокойна, че той няма да се натъжава повече.

Луи действително бе доста по-спокоен. Тя успя да му въздейства и то много. Сега щеше поне да опита да достигне до нея. Не можеше да ѝ е безразличен, по-скоро тя отказваше да го допусне по-навътре в себе си, за да не се конкурира за мястото в сърцето ѝ. Надяваше се да е прав. Щеше да се бори за любовта ѝ на всяка цена. Не бе срещал жена като нея и щеше да направи всичко по силите си, за да си дадат шанс, а ако не се получеше поне можеше да бъдат приятели. Типичния израз, но всъщност никой не искаше това "само приятели". В действителност, всеки се боеше и отхвърляше точно това.

Да, Луи бе мъж и плачеше, но това не беше срамно както много хора смятаха. То бе едно нормално човешко чувство като всяко друго. Плачът не е слабост. С малко плач той няма да се промени и няма да си навреди. Скръбта не променя хората. А разкрива същността им.