All I Ever Wanted

Chapter 25

"To love - it means to be made by tears and sighs of flame and fidelity, until you become a pile of ashes." – William Shakespearе

Луи нямаше как да не сподели на родителите си за проблемите, които имаха. Те също се натъжиха много и нямаше да се натрапват при това положение. Баща му дори не го питаше когато се наложеше да отсъства. В момента синът му преминаваше през наистина тежък период и заслужаваше пълна подкрепа. Да, на нея също не ѝ беше никак леко, защото засягаше нея изцяло, но и той да бъде постоянно съпричастен на всичко случващо се не беше лесно. Трябваше да се държи и да бъде силен заради тримата. И успяваше, някак. Единствената мисъл, която го крепеше и уравновесяваше бе, че когато детето им се роди ще заживеят като истинско семейство и всичко ще си дойде на мястото. Това го успокояваше и му даваше сили да продължава да е силен.

Толкова искаше да обзаведе една детска стая с всичките играчки и бебешки неща. Но едно, че не знаеше пола на бебето и друго, че повод за радост в такъв момент не бе удачен. Надяваше се след раждането да му се отдаде всичко това, което сега не можеше да направи. Тогава щеше собственоръчно да се погрижи за всичко. Целият интериор и аранжировка щяха да са негово дело. Ако е момиче цялата би била розова, а ако е момче – синя. Вече дори можеше да си представи вещите, разположението им, формата им...

Въздъхна сам на себе си и се зае с работа. Мечтите бяха настрана, грижите бяха повече от тях. Извади чист бланков бял лист и молив. Плъзна ръката си плавно по хартията и започна да си скицира. Ако не друго поне това можеше да стори.

Анастасия не възнамеряваше да казва на Луи за това извънредно отиване при лекарката особено това, което ѝ каза. Щяха да го знаят само те двете. Каквото бе писано да стане щеше да се случи така или иначе. Нямаше нужда да го тормози още повече, той не го заслужаваше. Всъщност с какво бе заслужила толкова прекрасен човек? Беше в тежест на него самия. Любовта им беше пагубна. Донасяше му само болка и нищо друго. А на нея...първо трябваше да е сигурно дали тя наистина го обича, в което не бе. Все още не беше убедена. А се омъжи за него... Може би го направи просто, за да не го огорчи. И тя не знаеше.

Не можеше все още да възприеме това дете като част от себе си. Беше ѝ някак чуждо, далечно, нищо, че бе в собственият ѝ корем. Постави ръката си в опит да почувства нещо и тогава за пръв път усети раздвижване в стомаха си. Отвътре то я ритна. Беше в пълно недоумение. Не знаеше какво се случва. Едно бе да знае, че то е там вътре в нея, но коренно различно бе да го възприеме. Ала нима бе забравила тази малка подробност, че то е живо същество като нея самата?

- З-Здравей.-проговори заеквайки.-До сега не съм ти говорила никога. Май наистина те пренебрегнах, а не трябваше. Мисля, че аз не съм истинска майка. Ако бях едва ли щях да се държа толкова студено с теб.-погали собственото си коремче. Усмихна се неволно.-Наистина закъснях с това да бъда тази, от която имаш нужда. Надявам се вече да не е късно да ти дам майчинската любов, от която се нуждаеш.-една сълза се спусна от окото ѝ. В това време Луи бе чул целият ѝ монолог. Искрено се зарадва да го чуе. Влезе в хола и отиде при нея.

- Аз...чух какво каза.-тя се обърна веднага към него.

- Няма нищо, ела.-протегна ръката си към него.

Той седна до нея и изпълни молбата ѝ. Подаде ѝ своята ръка и изчака да разбере какво искаше да направи. Постави я на корема си. Сърцето му затуптя ускорено. Можеше да докосне бебето си с нейното разрешение и желание. Беше като в шок. Не можеше да повярва, че това наистина се случва. И тогава усети ритването точно под ръката си. Усмихна се искрено и очите му се изпълниха със сълзи от радост. Неговото детенце усети, че той е баща му.

- Чувството е прекрасно, нали?-той беше като в транс и едва долови въпросът ѝ.

- Д-да.-промълви едва-едва.

- Усети, че си ти. То ще те обича много.-констатира с усмивка тя.

- Теб също.-реши да не продължи това. Не се знаеше колко е сигурен този факт и дали би я опознало, за да я обикне. По-точно дали ще има възможност за това.

Отстрани бяха точно като едно щастливо семейство в очакване на първата си рожба. Бяха щастливи, ентусиазирани и замечтани. Нищо друго не е по-важно от собствената ти плът и кръв. А вече и за нея може би щеше да е.

Любовта правеше чудеса. Тя можеше да бъде смисъл за живот, искрица надежда и светлина в тунела. Благодарение на нея успя да се осъзнае. Може би не съвсем навреме, но все пак по-добре късно от колкото никога. Но това човешко чувство разполагаше с много по-голяма сила. Както бе и казал Уилям Шекспир: „Да обичаш – това означава да бъдеш направен от сълзи и въздишки, от пламък и вярност, докато станеш купчина пепел."