All I Ever Wanted

Chapter 24

"Everything good has its end."

08.07.2015,

New York City

Анастасия беше в много неуравновесено състояние. Поради бременността емоциите ѝ бяха на крехко и чувствително ниво заради това се случваше често да изпада в нервна криза или друг проблем. През седмица беше до болницата или за изследвания, или за прегледи. Започваше наистина да се побърква да стои вкъщи. Нервите ѝ бяха толкова нестабилни и всичко беше срещу нея. Коремът ѝ доста наедря, за сега всичко беше наред и се развиваше добре. Ала наддаде няколко килограма. Това ѝ бе една от най-болезнените страни. Постоянно ѝ се ядеше заради развиващото се в нея дете.

С Луи се ожениха преди два месеца. Сватбата им не бе много пищна, не желаеха чак толкова голяма показност. А и тя не бе в състояние за голямо тържество. Роклята ѝ бе изтънчена, но не фрапираща. Беше красив прием с най-близки хора. Тя вече бе Томлинсън. Той я подкрепяше и ѝ бе опора. Не смееше да покаже ентусиазма си за бебето, за да не я разстрои или натъжи.

- Скъпа, да излезем да се поразходим в парка?-вече ѝ бе омръзнало от това еднообразно ежедневие.

- Добре, само да се приготвя.-изправи се с неохота придържайки корема си. Той винаги ѝ помагаше, за да не се претоварва сама.

Живееха в неговата къща. Грешка, вече бе тяхната. Преоблече се с други дрехи и беше готова да излязат. Нужно бе всеки ден да прави движение, защото и заседналия начин на живот беше вреден, и то много. Вървяха си бавно, не бързаха за никъде, а и целта беше такава – просто да осигурят нужното раздвижване за деня. Когато се измори спряха на една пейка, за да си почине. Това бе нейното ежедневие. Всеки ден едно и също. Понякога се чудеше дали постъпи правилно като избра бебето пред фигурното пързаляне. Първите два месеца го прие много трудно, беше изпаднала в депресия, от която излезе изключително трудно. А сега настъпваха нови и нови проблеми. Имаше чувството, че ще има усложнения, но не споделяше тревогите си, за да не тревожи и съпругът си. Той бе прекалено добър и добросърдечен, за да го натоварва със своето безпокойствие.

Животът ѝ се бе променил коренно. Преди за нея всичко бе пързалянето, а сега се бореше за детето си и за себе си. А относно пола, предпочетоха да не го научават. Имаха достатъчно проблеми и грижи та да се притесняват и за това. Най-добрият вариант бе да не го знаят, важното бе да се роди здраво, а ако ще и близнаци да бяха щяха да ги обичат по същия начин.

- Хей, не тъжи. Не обичам да те гледам тъжна.-погали едната ѝ страна, а после взе ръката ѝ в своята и я целуна.

- Как да съм Луи?-въздъхна тежко.

- Недей, моля те. Вредно е за бебето.-постави ръката си на корема ѝ. В действителност обичаше да го прави, но от съображение към нея почти не го бе правил.

- Просто не знам какво друго да правя. Това не е моята реалност. Моето съществуване отдавна не е като преди.-погледна го с тъжните си котешки очи.

- Но защо говориш така? Когато детето ни се роди тримата ще бъдем много щастливи.-тя се подсмихна иронично. Нима наистина го вярваше?

- Иска ми се и аз да бях така положително настроена като теб.

- Защо да не можеш да бъдеш? Просто погледни от друг ъгъл. Позволи си да си щастлива поне веднъж.

- Аз бях щастлива с фигурното пързаляне.

- Твоето не беше щастие, то бе просто една илюзия на твоята вманиаченост по спорта.-реши да не отговаря, беше наясно с този факт, но умът ѝ беше дълбоко замъглен и не приемаше нищо.

Прибраха се час по-късно у дома. Това ѝ беше всичко за деня. Беше не тъжна, а нещастна. Имаше разлика между тези две понятия. Тя страдаше все повече от ден на ден. Нейната съдба зави по нов неясен път, от който връщане назад нямаше.

На следващия ден Луи бе на работа. Не можеше да не работи, това му бе основен приоритет и начинание в живота. Тя беше сама. Той я остави с огромно нежелание у дома сам-самичка. Просто се притесняваше за нея. Бременността ѝ бе толкова чувствителна и поводите за притеснение бяха многократни. Искаше му се всичко да бъде нормално и наред. Да бъдат щастливи очаквайки първата си рожба. Щеше да отиде при лекарката си без да го уведоми. Искаше да поговорят насаме и на спокойствие. Хвана си такси и се придвижи бавно до втория етаж. Бяха си уговорили час и тя я очакваше. Почука на вратата и щом получи разрешение влезе и затвори след себе си.

- Ела Аня, трябва да поговорим сериозно.-това вече наистина ѝ прозвуча на зле. Седна на стола внимателно и изчака да започне.-Здравето ти наистина не е в добро състояние. Няма да те лъжа, стига да достигнеш до раждането ще бъде много тежко и рисковано.-като лекар се стараеше да не дава прекалено много информация на пациентката си, но и да я подготви за предстоящото. Подобно нещо не можеше да се крие от нея.

- Разбирам. Благодаря, че ми казахте.-завърши тя и стана по същия труден начин.

- Внимавай, пази се. Всичко може да е против теб.

Тръгна си още по-унило в сравнение от когато дойде. Знаеше, че положението е зле, но с тези си думи я отчая напълно. Вече смееше да мисли и за най-ужасната мисъл. Може би тя изглеждаше най-правдоподобна сред всички. Най-голяма вероятност притежаваше очевидно само тя. От къде започна и как щеше да приключи от из основи. Очевидно всичко хубаво си имаше край, но нейният бе настъпил много отдавна...