All I Ever Wanted

Chapter 12

"Not everything that glitters is a diamond."

Анастасия беше напълно главозамаяна от действията си. Все още не вярваше какво бе сторила. Тя бе докоснала голите гърди на момче, на Луи! Чувството беше приятно и същевременно изпепеляващо отвътре. Можеше да го докосва цяла вечност стига да можеше. Но отново възвърнала здравия си разум не можеше да се примири с глупостта си. Какво щеше да си помисли той сега? Ами ако му бе направила намек за нещо или дори и тя не знаеше какво точно. Но знаеше едно – че сбърка и то много.

Ходеше напред-назад из дома си и не можеше да си намери място. Беше като кълбо от нерви. През ума ѝ като мустанги препускаха мислите една след друга. И постоянно това "ако, ако, ако...". Накрая се измори да от преповтаряне на "упражнението" си и седна на дивана. Издиша шумно и разтърка слепоочията си. Даже главата успя да я заболи от мислене.

- Добре, стига, Луи не е центъра на света. Не е станало нищо кой знае какво.-опита да се успокои сама чрез монолога си.

След като се самоубеди в това реши да почете малко и после да си легне, нямаше смисъл да си губи времето като стои до късно през нощта. Сутрин се налагаше да тренира, а и предпочиташе това пред пропиляното напразно време. Обичаше да чете литературата на класиците, съвременните книги бяха прекалено дребнави. Жалко, че онзи период когато се е ценило изкуството вече е отминал, щеше да е толкова по-хубаво. Но пък сега имаше много повече спортове, ако живееше през хиляда и осемстотната, например, едва ли би съществувало все още фигурното пързаляне.

Беше заспала докато четеше. Тренировките я изтощаваха много и имаше нужда от сън. Събуди се по някое време от малките часове на нощта, остави четивото си на нощното шкафче и загаси осветлението. Зави се добре и отново заспа.

На следващия ден беше бодра когато се събуди на сутринта. Закуси с един плод и беше готова за поредния си ден. Зае се с обичайната загрявка преди пързалянето. Щом приключи отиде на пързалка. Беше доста разсеяна и не взимаше под голямо внимание това, което правеше за момента. Беше изпаднала отново в мислите си, но благодарение на богатият си опит и наизустените движения можеше да се пързаля и без да е напълно концентрирана, краката ѝ сами знаеха какво да правят.

Луи беше наистина красив, не го отричаше. Най-много от всичко в него харесваше очите му. Не бе срещала толкова красиви ириси с цвят на аквамарин. Неговите бяха единствени по рода си. Харесваше и устните му, леките трапчинки, начинът по който му стоеше наболата му брада, меката му светла коса, идеално начертаните вежди, съвършено изваяното му тяло... Изведнъж се върна в реалността и тупна неочаквано когато се бе сблъскала с огражденията.

- Аня, добре ли си? Какво стана?

- Да, добре съм. Нищо ми няма.

- Защо беше толкова разсеяна?-тук не знаеше какво да отговори.-Да не би да е заради онова момче, Луи?-тук се стъписа.

- Н-не. Ние сме само приятели.

- Щом казваш.-тя се усмихна и ѝ намигна.

Аня се смути, от къде на къде тя и...Луи? Не, тя не се интересуваше от такива неща. Изправи се и се върна в центъра. Глупости, нямаше да си втълпява разни неща за момчета. Тя нямаше нужда от когото и да било! Справяше се и сама, постигаше всичко от самосебе си, тя беше силна. Вдигна високомерно глава и започна от начало.

Той беше добър човек, нали? По всичко си личеше да е така. Беше добър и наистина възпитан. Нямаше от какво да се оплаче по негов адрес. Дори би бил една доста добра партия. Ако обаче я интересуваха тези неща. Луи Томлинсън заслужваше подходящо и добро момиче, не нея.

След като констатира това си възвърна съсредоточеността. Ето това бяха правилните, разумните доводи. Тя не можеше да си има приятел, нейното всичко беше фигурното пързаляне. То ѝ бе приятел, семейство, любов...абсолютно всичко. А Луи просто ставаше излишен в цялата картина. Една връзка само би я разсеяло от основната си цел в живота. Той щеше да има очаквания, желания, които тя не можеше да изпълни. С нея би бил само нещастен, не и друго. Тя не знаеше как да достави радост на един мъж, нито дали ще го дари с деца, нямаше начин момче като него да не пожелае един ден да има семейство. А тя беше негодна изцяло.

Пък и от къде можеше да има вяра на измамно красивите му очи? От къде можеше да знае дали той не е такъв какъвто изглежда? Той можеше да крие истинската си същност. Можеше да е поредният като всички останали. Ето защо не си заслужаваше. Външността му бе просто една заблуда. Не всичко, което блести, е диамант.