Addiction

ГЛАВА ПЪРВА

Единствените обувки на токчета, които Мария притежаваше, изпълниха застоялата атмосфера с тракането си по почти разбития асфалт на улицата, на която живееше. Каишките около глезените й я стягаха, а стъпалата й се хлъзгаха по подметките, което правеше бързото й вървене малко по-невъзможно, отколкото си представяше. Тя обаче беше свикнала с неудобствата. Тялото й се беше приспособило към начина на живот. Въпреки това обаче сякаш единствено душата й не можеше да приеме истината. Макар и след години, нещо вътре в нея продължаваше да се бунтува срещу обстоятелствата.

Мария забърза хода си, оглеждайки се във всички посоки да не би някой да я следи. Но не. Въпреки вече напредналия ден, по улицата в един от крайните квартали, този път не бяха излезли малки деца, за да си играят. Понякога Мария обичаше да се спира и да ги наблюдава отдалеч как ритат топка и да чува веселата глъчка. Това й напомняше за детството, което беше изгубила прекалено рано. Но днес тук цареше пълна тишина, която сякаш имаше за цел да унищожи и малкото останал живот тук.

Това беше миг, в който осъзна колко много мразеше това място. Колко много злоба се таеше в сърцето й. Как единствената сила, която я държеше на крака, беше мисълта, че трябваше на всяка цена да се махне оттук. Да заличи съществуването си от паметта си. Нуждаеше се от това толкова много.

Следобедният вятър вдигна множеството нагорещен прах, натрупал се по улицата и го развя във въздуха като вихрушка, което накара Мария да затвори очи за миг, за да се предпази. Жегата днес очевидно беше подкрепена и от бурен вятър, който обаче никак нямаше за цел да разхлажда. Напротив, сякаш целия климат се беше съюзил срещу Мария. Искаше да я довърши до край. Да изцеди и последната капка надежда за един по-нормален живот.

Но тя не познаваше друг живот освен болка, страх и отчаяние.

Мария сви по няколкото тесни улички, които можеше да познае дори и сега, когато съзнанието й беше леко замъглено от сутрешната доза, която беше приела. Опита се да не мисли за жестокостта, в която живееше. В ума й сега започна да се върти едно-единствено нещо - да стигне до брат си, който я чакаше.

Мария изпълни паролата в мига, в който се озова пред желязната врата в дъното на улицата, скрита сред няколкото по-високи разпадащи се сгради. Очите й набързо преминаха през горните етажи. Параноята беше част от Мария от прекалено много време, но въпреки това никога не можеше да я контролира напълно. След това свое действие ранените кокалчета на ръката й се докоснаха до нагорещената врата.