Addiction

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Излизайки навън, студеният вятър разроши косата на Мария в различни посоки. Днес времето си беше обичайното за Ню Йорк - хладно и мрачно. По улиците се развяваха първите паднали листа, предвещавайки края на лятото и настъпването на есента. Мария харесваше този сезон. Откриваше нещо красиво в златните багри, които кичеха дърветата. Както и в това как леко и елегантно листата се откъсваха от клоните и политаха надолу.

Пътят й минаваше ту през забутани улички, ту през просторни, но разбити пътища. От всички страни беше заобиколена от високи блокове, които обаче бяха в плачевно състояние. Всичко в Бронкс се разпадаше. И инфраструктурата, и хората. Неслучайно го наричаха най-лошият квартал в мегаполиса. Беше населен най-вече от необразовани мигранти, които бързо развиваха лошите черти от характера си, срещайки се с мръсотията и бедността. Мария обаче не можеше да отрече не беше част от този процес. Тя беше избягала успешно от един разпадащ се свят само за да може да се окаже заседнала в друг такъв.

Беше й станало навик да минава покрай една от малкото запазени детски площадки в квартала. Катерушките не бяха всъщност в най-доброто си състояние, но поне все още се използваха. От време на време й се случваше да среща малки дечица, играещи си, докато майките им ги наблюдаваха отстрани. Мария мечтаеше за ден, в който и тя щеше да бъде способна на това. Ден, в който нямаше да има ограничения, а щеше спокойно да отглежда малкото си детенце. Но всичко това беше само един отчаян плод на въображението й, който малко по малко се разпадаше от сблъсъка с реалността.

В ума й се въртяха хиляди въпроси с неясни отговори, докато все по-бързо пристъпваше напред. В крайна сметка тя изобщо щеше ли да я познае? Беше ли сигурна, че тя беше нейната майка? Та последният път тя едва беше разпознала Мария. Двете се виждаха толкова рядко, а това беше толкова пагубно за изграждащото й се съзнание. Може би съвсем скоро тя изобщо нямаше да си я спомня. Щеше да отрасне с мисълта, че Мария не съществуваше или че никога не е искала да се грижи за нея. Рикардо със сигурност й беше наговорил толкова много неверни факти за нея. Беше започнал да я манипулира от толкова малка; да я настройва. Той искаше да унищожи и последната надежда, която се крепеше в сърцето на Мария. А това беше толкова грешно, толкова жалко.

Но в момента не беше способна да заличи факта, че в цялата тази каша Мария съсипваше не само себе си, но и бъдещето на собственото си дете.