Addiction

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Запечатвах всеки един спомен в ума си както фотоапаратът улавяше всеки красив кадър, до който можеше да се докосне. Спомени, които бяха толкова естествени и непринудени. От тях струеше като лъч светлина живот, енергия, емоция. Снимките са именно тези, които да ни напомнят за безценните преживявания, през които преминаваме. Защото когато ги погледнем след време, ще си припомним хубавите моменти, през които сме преминали в миналото. Ще се усмихнем и ще оценим всяка една секунда. Точно тогава ще осъзнаем, че всъщност човек не е богат, когато има пари, а когато в сърцето му са запечатани едни прекрасни спомени с прекрасни хора, които обича.
Научих това от теб, Девън. Точно заради това сега ръцете ми треперят, докато пиша това. Страх ме е. Наистина. Не за мен, а за теб. Няма да ти се сърдя, ако ме намразиш, заслужавам го. Искам да се усмихваш, искам да продължиш напред и да преследваш красотата, която виждаш навсякъде около себе си. Може би ще те боли в началото. Ще желаеш да не излизаш от дома си с дни и седмици, но впоследствие ще се научиш да живееш без мен. Вярвам, че ще успееш, защото щастието ти се полага. Ти го носиш в душата си.
Грубо от моя страна е да те напускам така неочаквано. Без предупреждение, без сбогуване, без нищо. Осъзнавам го и това е поредното доказателство колко унищожен характер и морал имам в душата си. Но най-доброто обяснение, което мога да дам в своя защита, е, че просто съм засрамена. Това е чувството, от което няма да се отърва може би до края на живота си. Винаги съм казвала, че си прекалено добър за мен. И винаги се оказвах права. Положи толкова много усилия да ме поправиш, да изградиш от частиците от мен една по-добра версия, която вижда света по различен начин. Да ме измъкнеш от онази черна дупка, в която гниех. Но аз няма как да бъда поправена. Нещо в мен се пречупи още преди години. Нещо, което никога няма да мога да си върна обратно.
Но ти все пак успя да ме накараш да се усмихна. Накара ме да почувствам, макар и за малко, какво значи да бъдеш истински човек. Събуди в мен онази топлина, която ми липсваше. За теб аз бях принцеса, но за мен ти беше слънчев лъч, озаряващ светогледа ми.
Трудно е обаче когато аз самата трябва да се боря със себе си. Колкото и да се опитваш да ме разбереш, да видиш моята гледна точка, няма да ти се получи. Не защото нямаш желание, а просто защото е невъзможно. Демоните са в мен и не спират да работят. А това да следвам сляпо законите на Рикардо ще ме преследва вечно. Трябва да си тръгна. И за мое, и за твое добро. За доброто на всички ни, моля те, приеми това! Проститутките нараняват, а аз никога не съм се разграничавала от тях. Ще се върна там, откъдето дойдох. Ще свикна отново да бъда сама. Ще потъна в позор и скръб. Но ще се оправя. Не искам да се тревожиш.
Не ме търси. Не идвай в Бронкс. Не мисли за мен. Следвай своя път. Бъди това, което си и никога не се променяй. Сърцето ти е златно. Светът е голям и те очаква, а аз мога само да се моля за теб и успехите ти. Не спирай и да снимаш. Ще се радвам, ако някой ден се прочуеш... Не, всъщност вярвам, че ще се прочуеш.
Благодаря, че беше толкова невероятен към мен и ме прие с отворени обятия. Благодаря за уважението и близостта, които получавах, макар и да не ги заслужавах. Някой ден може би ще се срещнем отново, но ето, че сега е време да се разделим.
Никога не съм вярвала, че ще се привържа толкова дълбоко към някого. Дори не знаех, че е възможно да обичам. Но те обичам, Девън!