Addiction

ГЛАВА СЕДМА

Първата мисъл, която изникна в главата на Мария, беше да избяга. Да се направи на недочула, да се обърне и да се изгуби из масата хора, тълпящи се да се насладят на изложбата. Щеше бързо да се отдалечи дори и от самия парк, а след това щеше може би да хване метрото, за да се върне обратно в Бронкс. Всичко беше толкова лесно. Но някак си краката й сякаш бяха залепени за алеята.

Погледът й беше в плен на все по-приближаващия се към нея Девън. Колкото и да се опитваше, не можеше да спре да се взира в тази позната фигура, която преди една седмица я беше дарила с толкова много топлина. Този човек се беше въртял в главата й толкова дълго време, че дори й беше станало навик да си спомня за него в трудни моменти. Не можеше и да отрече, че от време на време си мечтае да го срещне отново, макар и трезвомислещата част от мозъка й винаги да й напомняше, че това не биваше да се случва. Девън не трябва да бъде замесван от цялата тази каша. Мария му желаеше само доброто в този живот. А да бъде около нея, не беше добро за него.

- Мия, здравей - помаха отдалеч Девън, а Мария чак сега си позволи да мигне. Тялото й беше спряло да функционира за секунди. Шокът обаче не беше преминал. Напротив, цялата се вцепени, когато той застана само на един метър от нея. Незнайно защо, но й се прииска да се хвърли напред към него и да го прегърне. Нуждаеше се от успокоение, хармония. - В началото не можах да те позная и не бях сигурен, че си ти наистина, но след това се сетих, че няма как да те сбъркам с никого другиго.

Мария се стъписа. От колко ли време я беше наблюдавал? Сигурно отстрани тя приличаше на ходещ труп. Но все пак Девън я беше познал. Не беше сигурна дали трябваше да му е сърдита заради това, или да се радва, че изобщо някой си я спомняше. Никой от клиентите й досега не си правеше труда да я помни. Само Девън.

Защото той не е просто клиент, нещо прошепна в ума й, но тя побърза да затвори тази мисъл в най-тъмното чекмедже на съзнанието си.

Тъй като Мария беше загубила ума и дума, Девън продължи:

- Не очаквах, че ще те намеря точно тук.

При тези думи Мария си позволи да хвърли бърз поглед към обстановката около себе си. Черното небе все още беше обсипано с гъсти облаци, нощните лампи осветяваха парковите алеи. По тях се разхождаха спокойно хора, които с интерес се спираха на всеки две секунди пред нова фотография, след което пък започваха да обсъждат помежду си току-що видяното. Някой снимки предизвикваха у тях възхищение, други пък - съжаление и тъга. Въпреки това всички изглеждаха толкова спокойни и вглъбени в това удоволствие, че Мария изведнъж се почувства неловко. Тя нямаше място сред тази тълпа. Беше се озовала тук съвсем случайно и за миг се беше отплеснала в бляновете си за нормален живот.