Addiction

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Гледката на нощния Ню Йорк от високо беше повече от пленяваща. Ярките светлини на милионите лампи и билбордове напълно контрастираха на забуленото в тъмнина небе. Шумовете от коли и разговори се губеха в нищото, превръщайки се просто в едно отдалечено и неясно ехо. Мегаполисът беше жив. Приличаше на човешки организъм. Животът кипеше и се пръскаше по шевовете. Но от толкова високо сякаш всичко изглеждаше незначително. Мария и Девън се чувстваха отдалечени от целия този свят, който се намираше под краката им; свят, към който те принадлежаха, макар и да се опитваха да му избягат. Орловият поглед, с който имаха възможност да видят нещата от друг ъгъл, им предоставяше толкова много размисли за големия самотен град.

Мария беше закована на едно място, но очите й сякаш обхождаха целия свят. А Девън? Девън не можеше да спре да наблюдава детайлно мексиканката. Изучаваше всяко едно помръдване на мускулчетата й, всяка една промяна в изражението й. Гледаше я като в захлас. Много мъже преди Девън бяха гледали това тяло и лице. На много от тях от въображението им започваше да работи, като в единствена цел се превръщаше желанието да задоволят физическите си нужди, възползвайки се от тежката съдба на Мария. В очите на Девън обаче липсваше онази похотливост, с която тя беше свикнала да я гледат. Напротив, в тях се съдържаше нещо, което беше прекалено чисто и искрено.

- Да не би да те е страх от височини? - наруши тишината Девън, след като беше забелязал вцепенението на Мария. Беше се скастрил наум защо не я беше попитал това преди да се качат тук.

Мария обаче поклати глава отрицателно. За първи път да се качваше на толкова високо място. Покривът дори не беше обезопасен. Но въпреки всичкото това тя не изпитваше нито капка страх. Фобиите на по-голямата част от хората бяха толкова тривиални и ненужни. Някои се страхуваха от височини, други - от тесни пространства, трети - от буболечки. Но Мария не чувстваше паника. Тя познаваше страха добре, но в съзнанието й той имаше други измерения. На този свят имаше много по-страшни неща от тези. Хората бяха най-големите страшилища. Те можеха да те повредят, да те смачкат нарочно, а след това да те оставят да гниеш в мръсотията.

- Не - промълви тихо, въпреки че усети гърлото си пресъхнало от вълнение. - Просто никога не бях виждала Ню Йорк по този начин.

Тя беше част от последната прослойка на обществото. Светът й от години се въртеше около пълните с боклуци и престъпност тъмни улици на Бронкс. Винаги държеше главата си забучена към земята, защото смяташе, че тя принадлежеше именно там. Никога не беше посмяла да вдигне поглед нагоре. Или пък да се изкачи на високо, за да види този студен град с други очи.