Addiction

ГЛАВА ДЕСЕТА

- Ти мамиш!

Дрезгавият глас на Бъки надвика музиката в задушливото помещение за пореден път и гневно захвърли картите, които досега държеше в ръцете си, на масата. Като човек, който се беше научил да играе карти още преди да се знае да пише, трудно можеше да приеме факта, че отново го биеха.

Тринити от своя страна пък се смееше на висок тон, празнувайки демонстративно победата си, сякаш, че нарочно да разгневи още повече Бъки.

- Това, че съм победила не значи, че мамя - защити се тя шумно. - Значи просто, че ти си твърде зле на комар, но просто не искаш да преглътнеш горчивата истина.

Бъки присви гневно очи към нея, което само я накара да го подразни още повече, като бавно започна да прибира разпръснатите банкноти по масата, които всъщност бяха като залог и победителят вземаше всичко. Личеше си колко голямо удоволствие й доставяше да танцува по нервите му.

- Да знаеш, че ще удържа т'ва от заплатата ти - предупреди я той след малко уж спокойно, но загубата все още го тормозеше.

- Сякаш ми пука.

Мария беше слушала дразгите им от толкова дълго, че вече дори не ги отразяваше. Нормалното поведение на Бъки и Тринити се криеше именно в това да си правят мръсно един на друг. Беше свикнала всеки ден да се сдърпват за някоя простотия. Точно заради това в момента дори се беше отказала да допуска до ушите си гласовете им.

Мрачната дупка, в която се бяха забили с още около стотина човека, беше всъщност един от няколкото стриптийз клубове в Бронкс. Работният пик тъкмо беше в разгара си. Напитките се лееха като из ведро, докато клиентите жадно ги изливаха в гърлата си. Вече достатъчно пияните се клатушкаха предизвикателно на дансинга, наобиколили пилоните, на които полуголите момичета изпълняваха своите сексапилни движения. Техно музиката беше надута на макс, като бумтенето дори предизвикваше леко клатене на пода. Неоновите светлини, задименият от цигари въздух и мириса на потни тела допринасяха допълнително за жалката обстановка, в която някои от жителите на Бронкс бяха решили да прекарат вечерта си. Мария рядко идваше тук, но тази вечер не беше успяла да потисне порива си към пропадане. Това беше единственото бягство от реалността, което можеше да си позволи... И наистина вече не се интересуваше дали щеше да прекрачи границите.