Addiction

ГЛАВА ШЕСТА

Отново същият начин на живот. Мария малко по малко се връщаше към стария си ритъм на съществуване. Дните й преминаваха под знака на самосъжалението за това, което се налагаше да върши. В повечето дни Рикардо й уреждаше клиенти. През останалото време се налагаше сама да си ги търси по баровете. Мръсните банкноти пари, които получаваше не я радваха. Не й харесваше и грубостта на всички онези мъже, чиито лица дори не се стараеше да помни. Едва сега Мария осъзнаваше разликата между тях и Девън. Незнайно защо, но откакто си беше тръгнала от дома му, тя смътно се надяваше, че щеше да има някой друг, който да я дари със същата нежност и да я накара да изпита истинско удоволствие. Това обаче така и не се случваше.

След като някакъв чужденец, който дори не говореше английски, се изниза бързо през вратата, Мария зарови зачервеното си лице в шепите си, сякаш, че това щеше да я накара да забрави последния половин час, който беше прекарала с непознатия в една от стаите, които Рикардо беше определил за използване. Вътрешно се отвращаваше от начина, по които непознатия веднага я беше награбил и използвал като ненужна вещ. Между двамата нямаше нито капка чувство, а само животинска ярост, целяща да задоволи телесните им нужди. В един момент й идваше да го помоли да спре. Но след това се досещаше, че хората като Девън бяха почти на изчезване. Никой нямаше да се съобрази с нея и желанията й. Затова просто се беше оставила в лапите на мъжа, който възбудено се тласкаше в тялото й, карайки я да стиска здраво очи, за да не се пречупи отново.

Ръмженето на клиента отпреди малко сякаш все още отекваше между четирите стени, както и в ушите на Мария. Постепенно обаче то беше започнало да измества място на все по-бързо зараждащите се хлипове на страдание. Въпреки това обаче Мария сякаш нямаше достатъчно сили, за да излее цялата тежест от душата си. Затова беше способна единствено да се надява, че скритите й насълзени очи нямаше да бъдат видени от никого другиго.

- За днес приключи - обади се изведнъж ледения глас на Рикардо и едва тогава Мария осъзна, че брат й беше влязъл в стаята. Въпреки това обаче не си направи труда да го погледне. Да гледаш някого в очите значеше да го уважаваш. А тя отдавна не притежаваше подобно чувство към Рикардо. - Платиха ли ти толкова колкото трябва?

На Мария й се прииска да каже, че това не бива да е първият въпрос, който един брат би задал на собствената си сестричка. Но какъв смисъл щеше да има от думите й? Отдавна тя беше длъжна да се примири с факта, че Рикардо не й беше повече роднина, а просто шеф. Затова си позволи единствено да захвърли към него няколкото стотачки, които й бяха заплатени.