Addiction

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Дните преливаха в нощи и обратното. Всичко започваше да се размива и изкривява. Мария се беше отказала да се бори. Дори тайничко се надяваше, че щяха да я довършат. Трябваше да бъде сложен край на този твърде реалистичен кошмар, който я заобикаляше. Ежедневието й преминаваше от рев към викане за помощ и милост. Но нищо не помагаше. Всичко си оставаше същото. Тя беше затворена и пленена. Хосе и другите мъже продължаваха да се възползват от нея и Рикардо.

Мария забелязваше как в брат й беше започнала да настъпва някаква видимо странна промяна. В началото той беше този, който се опитваше да я успокои и да й вдъхне сили. Сега обаче погледът му ставаше все по-празен с всеки изминал ден. Беше спрял да говори. Окуражителните думи бяха останали просто далечен спомен. Той се беше превърнал просто в един парцал, в една кукла на конци, от която насилниците се възползваха.

Рикардо се беше предал напълно.

Мария се стараеше да му помогне, но нещо в душата му се беше счупило. А чрез тази пукнатина в сърцето му беше навлязла отрова. Черна и зла отрова, която продължаваше в жилите му и го караше да изпитва само и единствено омраза и празнота към този свят. Дори вече не беше гневен. Нито пък изплашен. Просто кух. Той беше успешно изцеден.

Често малката Мария си задаваше въпроса защо те се отнасяха така. Какво всъщност искаха? С какво бяха съгрешили? Дори и след години обаче отговорът си остана неясен. Смисълът беше просто в това да се създаде болка.

Хосе и няколко други мъже бяха поредните пропаднали жители на Суидад Хуарес. Бащата на Мария и Рикардо беше жертва на работата си. Провалена доставка на евтини наркотици и ето, че гневът се беше изсипал като градушка върху семейството му. Светът в мексиканското градче носеше репутацията на свят на наркотици и проституция. Рядко се случваше някой да просперира в нещо повече.

По едно време Мария беше чула Хосе да разговаря с останалите. Макар и да й беше трудно да различи какво казваха, беше дочула, че май планирали да напускат Мексико.

- Какво според теб ще се случи с нас? - питаше понякога Мария брат си, когато бяха сами. - Мислиш ли, че ще ни вземат с нас в Щатите?

Суидад Хуарес беше точно на границата със САЩ. Често цели автобуси с бедни мексиканци се изсипваха наведнъж, като повечето от тях бяха връщани обратно. Но в надеждата си да намерят по-добър живот за себе си и за децата си, се прокопаваха тунели, през които доста успяваха да се промъкнат незаконно. Мария обичаше да наблюдава и да си представя какво ли би станало, ако някой ден и тя последваше стъпките на съгражданите си. Дори смело можеше да заяви, че мечтаеше да мине отвъд границата. Всички й представяха живота в Щатите като сбъдната приказка. Надяваше се, че там щеше да намери така желания мир и шанс за едно ново начало и успехи.