Addiction

ГЛАВА ОСМА

Познатият аромат на остаряло, който се беше просмукал в стените на блока, се блъсна в ноздрите на Мария в мига, в който прекрачи входа. Девън я следваше зад гърба й, като от време на време й помагаше да се придвижва. Колкото и да беше упорствала в началото, в крайна сметка той така и не се беше отказал от това да прекара нощта си заедно с нея. Беше настоял да я заведе в собствения й дом с мисълта, че там тя щеше да се почувства най-уютно. Но той не знаеше, че за Мария този едностаен апартамент не представляваше нищо друго освен просто кутия за подслон. Никога нямаше да бъде способна да нарече жилището си свой дом. Домът й беше отдавна опожарен и унищожен, също както самата нея.

Блокът се обитаваше главно от емигранти, които бяха готови на всичко, за да намерят убежище. Из стълбището бяха разхвърляни различни видове боклуци и играчки на децата. Личеше си, че отдавна никой не си беше правил труда да мине с някоя метла, за да почисти мръсотията. Из въздуха се носеше миризмата на запушена канализация, която контрастираше с тази на току-що приготвено ястие от един от апартаментите. Най-общо казано, това беше поредната мизерия, която обаче се беше превърнала в ежедневие за жителите на Бронкс.

Мария запристъпва внимателно по скърцащите стълби с надеждата по този начин да намали издаването на звука. Не искаше другите да разбират, че тя се прибираше. Стените обаче бяха направени от евтин картон. Едва започнала да се изкачва, резето на вратата на апартамента на първия етаж беше премахнато и отвътре се показа киселата физиономия на госпожа Уонг, която изгледа изпитателно Мария с присвити очи.

- Крайно време беше да те срещна - измърмори тя под носа си, като скръсти ръце пред себе си. Макар и да беше една глава по-ниска от Мария, ръстът й не биваше да заблуждава. Изглеждаше доста заплашителна. - Не съм те виждала никаква вече втори месец, въпреки че знаеш, че съвсем скоро можеш да изхвърчиш от апартамента ми, който съм ти предоставила.

Каквато и неприязън да изпитваше към госпожа Уонг обаче, Мария не можеше да избяга от задълженията си. Отново закъсняваше с плащането на наема за този месец, а и на всичкото отгоре не беше платила и за предния.

- Ще Ви дам всичко дължимо скоро, госпожо Уонг - каза Мария със стиснати зъби. - Беше сто долара на месец, нали?

- Вече сто и петдесет - изсъска срещу нея злобно китайката, а очите на Мария се разшириха. - Вдигам ти наема, за да можеш най-после да се научиш да си плащаш навреме, ако не искаш да имаш неприятности.