Addiction

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

- Май ще вали - възкликна Мария, сочейки гъстите облаци, разпръснати по нощното небе като пелена. От покрива се виждаше ясно, че всеки момент поредният дъжд щеше да се изсипе над есенния Йю Йорк. - Така и не мога да свикна с тези сезон и тук. В Мексико имахме само един - лято. Не харесвам дъжда. Потиска ме, кара ме да потъвам в себе си.

Макар и да изричаше всичко това с голяма доза тъга, Мария не сваляше усмивката от лицето си. Искаше да запази това чувство на щастие колкото се можеше по-дълго. Надяваше се, че щеше да се запечата в съзнанието й и да я топли в предстоящите й изпитания. В последните няколко дни беше събрала в себе си огромно количество положителни емоции. Дори повече отколкото си беше представяла, че душата й можеше да побере. Това бяха скъпоценни спомени, които сама беше решила да си създаде. Спомени, които започваха от неуспешното приготвяне на паста, почти изгорената печка и падащият от смях Девън при вида на цялата трагикомична ситуация. Преминаваха през ежедневните разходки при залез слънце из "Сентрал парк", по време на които Девън правеше кадър след кадър и на природата, и на Мария. И накрая завършваха с висенето на покрива на високата сграда, който се беше превърнал в любимо място и за двамата.

- Но хубавото е, че след дъжда винаги на небосклона се появява дъгата - опита се да я разубеди Девън, докато в очите му се отразяваха ярките светлини, идващи от всички страни на мегаполиса.

Не и в твоя живот, който постоянно ще бъде обладан от катаклизми, обадиха се тъмните мисли на Мария, но въпреки това реши да ги отпрати надалеч засега.

- Как го правиш? - попита тя след малко, нарушавайки кратката тишина. Отдолу продължава да се чуват неспирните звуци на забързания живот на нюйоркчани.

Девън фиксира погледа си върху Мария и присви вежди, усмихвайки се леко.

- Кое?

- Това - повтори отново мексиканката, сякаш, че беше очевидно за какво говореше. - Как е възможно винаги да виждаш светлата страна на нещата? Как можеш да запазваш този безкраен позитивизъм в себе си, въпреки че си заобиколен от човешката мръсотия?

Това не бяха въпроси, на които можеше да бъде даден точен отговор. Просто може би някои хора бяха създадени така. Това специфично виждане за света беше специално. Не всеки можеше да се докосне до него, да го почувства като свое.