Addiction

ЕПИЛОГ

Последните слънчеви лъчи погалваха като за довиждане със студените си есенни пръсти високите сгради на Ню Йорк и бавно-бавно се отправяха на запад. Небосклонът беше добил червеникав цвят, който се доближаваше до нюанса на розата. Точно върху него сякаш почти бяха насядали няколко пухкави облачета, приличащи на захарен памук, които от своя страна наблюдаваха отвисоко поредния отиващ си ден на хората от мегаполиса.

Фелисия наблюдаваше с ококорените си очи как слънчевия диск се плъзгаше с последни сили по небето и бавно изчезваше зад хоризонта. За първи път гледаше залеза. Детската й душа попиваше всеки един миг и го запечатваше надълбоко в себе си. Върху малкото й матово личице се беше появила срамежлива усмивка, породена от красивата гледка. Макар и да потреперваше при всеки порив на хладния вятър, които се усещаше два пъти по-силно на тази височина, на Фелисия всъщност й харесваше да вижда света от толкова високо. Осъзнаваше, че може би имаше лек страх от височини, но той напълно избледняваше пред емоцията да се наслаждава на настъпването на нощта.

- Esta es una càmara - произнесе бавно Девън, като клекна на колене пред Фелисия, за да бъде на нейната височина. Тя откъсна погледа си от небето и забеляза малкото устройство в ръцете на младежа пред нея. Девън се прокашля леко. Все още не се чувстваше уверен в испанския, но се стараеше да го научи, за да може да общува с Фелисия по-лесно, тъй като тя не знаеше английски. - Това е камера.

Дъщеричката на Мария пое предпазливо с малките си пръсти фотоапарата и се загледа любопитно в него. В сърцето на Девън се плъзна лека топлина на радост. Малко по малко, с дребни и предпазливи крачки, той градеше мост между себе си и Фелисия. Вярваше, че някога двамата щяха да се опознаят и да се почувстват близки.

Фелисия често отказваше да говори. В някои случаи дори упорито мълчеше с дни. Животът й с Рикардо я беше травмирал и оставил дълбоки рани в тепърва развиващото й се съзнание. Капсулата, в която се затваряше дори седмици, след като от полицията я бяха намерили в апартамента на Рикардо, сякаш се беше превърнала в нейното единствено сигурно убежище. Девън все още си спомняше как се беше срещнал с Фелисия за първи път в болницата, където я бяха откарали за преглед. По хлътналите й от глад бузи се стичаше сълза след сълза. Отслабналото й тяло, по което се забелязваха доста ясни следи от побой, потрепваше при всеки един малък звук. Не желаеше никой да я докосва. Хлипанията й се превръщаха в истерия в мига, в който някой решеше да се доближи до нея.