Addiction

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Мария не желаеше да гледа. Но всичко се запечатваше в ума й. В ушите й кънтяха зловещите писъци на Рикардо, който се дереше от болка и страх. Но виковете му нямаше как да му помогнат. Нито пък тези на малката Мария, която все повече осъзнаваше, че именно тя щеше да бъде следващата, която да изпита това. Кошмарът й се беше превърнал в една реалност, която носеше жестоки последици.

Горчиви сълзи се стичаха по сухите бузи на Рикардо, докато големият мъж с брадата го притискаше здраво към стената, не позволявайки му да се измъкне от хватката му. Тласъците му в петнадесетгодишното момче ставаха все по-диви и неконтролируеми. Мазето се изпълваше с нечленоразделни звуци, които допълваха грозната картина, обагрена с ужас и падение. Възрастният мексиканец желаеше да изстиска до последно силите и на двете деца. Искаше му се те да страдат, макар и да им приказваше, че това щеше да ги подготви за реалния живот в бъдеще. Защото животът беше суров. И именно те бяха тези, които го бяха направили такъв.

- Престани да мърдаш! - изхриптя злобно насилникът, като голяма лига се стече по брадата му. Ръката му сграбчи силно главата на Рикардо и я засили към каменната стена. - Малка гад.

Рикардо едва намери сили да изпищи от жестоката болка в главата си. Мария смътно забеляза, че от веждата му течеше обилно количество кръв. Дори и след време да зарастнеше, на мястото на раната винаги щеше да остане белег, който да напомня за преживяното. Преживяното, което обаче щеше да промени коренно Рикардо.

Имаше чувството, че тялото му се разкъсваше и се разпадаше на съставните си части. Мексиканецът, който продължаваше да се гаври най-безсрамно, обаче не забавяше темпото. Напротив, във всяка една секунда все повече и повече се стараеше да агонизира Рикардо, докато същевременно си създаваше върховно удоволствие.

Мария имаше чувството, че духът й беше напуснал тялото й. Хем чувстваше всичко, но хем и не усещаше себе си. Хем разбираше какво се случва, хем мозъкът й отказваше да възприема правилно. Жестоката комбинация от страх към неизбежното и пълно отчаяние я бяха превърнали просто в една статуетка, която можеше само да стои и да гледа безучастно какво я застигаше стремглаво.

В рамките на следващите няколко секунди Мария дори не беше успяла да запомни какво се случваше в детайли. Рикардо се беше свлякъл на земята, давейки се в собствените си кръв и сълзи, докато голото му тяло трепереше панически. Брадатият непознат човек се беше ухилил самодоволно. Черните му като смъртта очи, които бяха толкова изпити, се бяха срещнали с тези на Мария. Тя се беше отдръпнала назад към стената.