Don't leave me // Остани

Джимин

*Гледна точка на Джимин*

Изминаха пет дни, откакто Тея беше в безсъзнание. Когато Техьонг позвъня да ми разкаже за случилото се преди няколко дни, се притесних ужасно много. Всички от групата и целият екип се бяхме изсипали на един път в болницата.

Бях се поуспокоил, когато видях, че Тея щеше да бъде добре, но сега се притеснявах за Тае. Не беше на себе си. Не говореше за друго. Не искаше и да чуе. Дори ме помоли да взема телефона му със себе си, за да не го чува и вижда. Знаех, че това ще му навлече неприятности, но също така знаех и че сега не беше подходящият момент да му противореча, затова правех точно каквото ми кажеше.

Знаех, че имаше нещо между него и Тея, но чак след катастрофата ми се отдаде възможността да разбера, колко повече бе всъщност. Никога не го бях виждал такъв преди. Сякаш беше друг човек. Не помръдваше от стаята и. Не се хранеше, не излизаше на свеж въздух, не искаше да комуникира почти с никого. Отказваше да се прибере и да поспи. Предлагах му аз да остана, носехме му храна и той обещаваше, че ще я изяде, след което я намирахме непокътната или едва докосната.

Спеше на стол до нея. Не пускаше ръката и и след вторият ден вече отдалеч можеше да се каже, че имаше нужда от почивка. Единствената причина, поради която излизаше от стаята, беше, когато ходеше до тоалетна.

Носех му дрехи и му правех компания. Разбирах. Сега вече разбирах колко я обичаше. Виждах очите, с които я гледаше. Виждах нежността, с която я докосваше, сякаш беше стъкло, което щеше да се счупи.

Гузно ми беше, че от грижи за Тае нямах време да се тревожа за Тея, но знаех, че той го прави и като за двама ни. Молех се да се събуди час по-скоро. Не знаех колко още беше способен да издържи.

Преди два дни ме беше помолил да донеса един плик от стаята му. Оттогава не го пускаше. Стискаше го с едната си ръка, а с другата държеше тази на Тея.

А когато видях мокрите му бузи и подпухнали червени очи, вече не можех да мълча.

-Тя ще се събуди съвсем скоро. Ще видиш. Лекарите казаха, че всичко ще бъде наред.

-Провалих се.

-Не си се провалил. Спри да се обвиняваш и погледни трезво на ситуацията. Когато отвори очите си ще и разкажеш при първа възможност и повече няма да ти тежи. Ще видиш. Всичко ще се нареди. Виждам колко я обичаш.

-А ако ме намрази?

-Да те намрази? За кое да те намрази? Нима не се мразиш достатъчно като за двама? Всички сме хора, всички допускаме грешки. Никой не е перфектен. Миналото е минало и ако те обича достатъчно, съм повече от сигурен, че ще те разбере.

-Благодаря. –прошепна съвсем безпомощно.

-Ела тук. –въздъхнах и прегърнах най-скъпия си приятел. –Мисля, че е крайно време да се изкъпеш.

-Няма да изляза оттук.

-Отиди и се изкъпи, аз ще стоя при нея, докато те няма. Освен ако не искаш да замиришеш на риба, докато се събуди.

-Мразя те.

-И аз. А сега изчезвай.-усмихнах се и го потупах по рамото.

Взе пликът и излезе.