Don't leave me // Остани

Техьонг

*Taehyung POV*

След всичко, през което ми се наложи да премина тази вечер, единственото, от което имах нужда бе малко почивка. Имах нужда да избягам било то дори и за няколко секунди. Да издишам само за момент. Не стигаше умората, която подкосяваше краката ми, но и острата болка довършваше започнатото от нея. Нямаше да издържа още дълго. Отричах го. Отказвах да си го помислям. Всеки път щом тази мисъл нахлуеше в съзнанието ми я прогонвах моментално, но вече беше неизбежно.. не и след поредната вечер. Поредната вечер, която ми се искаше да прекарам на друго място, но нямах избор. Болеше. Болеше. Болеше. Толкова много болеше. И най- лошото е, че не говорех за физическата болка. Отдавна бях спрял да обръщам внимание на нея. Отдавна насинените ми ръце, крака, корем, лице бяха спрели да ме смущават. Отдавна сцепените вежди, устни и кървящи рани се бяха превърнали в рутина. Болката, за която говорех беше далеч по- силна. Стискаше здраво и жестоко сърцето ми. Не прощаваше. Разяждаше ме отвътре. Толкова токсична, остра и опустошителна, че след всеки един изминал ден долавях все повече и повече вината, която се прокрадваше в душата ми.

До скоро бях пълна развалина. Бях, защото сега е по- различно. Боли, но болката, която изпитвах за момента можех да понасям. Можех да понасям себе си поне за малко. Живееше ми се поне тогава. Тогава, когато я видех, когато имах възможността да усетя допира и топлината й. Когато присъствието и ме обгърнеше и опияняваше дотолкова, че забравях кой съм. Когато нетърпението да я видя надделяваше над гласовете, които непрекъснато кънтяха в главата ми :„Виновен си.". Не знаех какво се случва. Имах някакви подозрения за чувствата си, но всячески се опитвах да ги потисна, защото не исках да въвличам и нея. Не исках водовъртежът, който ме поглъщаше да погълне и нея. Нямаше да понеса и това. Нямах сили за повече. Не исках повече вина. Не исках повече огорчение. Беше ме страх. Страхувах се от миналото си, от себе си, от утрешния ден. Исках я, но не бях готов да плащам цената за това. Не и сега. Не още.

За жалост обаче, съдбата имаше други намерения. Не беше приключила с мен, а това ме ужасяваше най- много.

Тея беше бягството, от което се нуждаех. Тя беше глътката въздух и отмората ми. Вероятно не го осъзнаваше, понеже всячески се опитвах да не го показвам пред нея. Бях си поставил за цел никога да не разбира какво пораждаше в съзнанието и сърцето ми всеки път щом я видех, но снощи наруших всичко това. Блъскаха се смесени чувства. Бях щастлив, толкова неистово щастлив, че трябваше да спра и да помисля за малко, докато не осъзная, че това забравено чувство всъщност беше еуфорията на туптящото ми сърце. Наистина Намджун ми е приятел, но снощи прекрачи границите. Всъщност не знам кой ги прекрачи повече..тя или той, но някакси по ми се искаше да вярвам, че е тя, защото само така ми се отдаде възможността да получа поне малка част от това, което така отчаяно исках. Чувството беше неописуемо. Да докосна това невинно създание, кълбо от нерви, което сам предизвиках и също така сам съумявах да разтопя под докосването си. Устните й ми бях достатъчни, за да забравя за всичко.