Don't leave me // Остани

Глава 22

Най-сетне заговори.

-Всичко започна преди четири години, когато се запознах с момичето, което вече познаваш от писмото -  Йон Су. Тя дойде в компанията и се обучаваше по подобна програма като тази, в която участваш ти, с малката разлика, че родом си беше от Южна Корея и се обучаваше за гримьор при нас. Тогава аз бях различен човек. Не казвам, че сега съм добър, но тогава бях истински непрокопсаник. Отнасях се отвратително с момичетата. И като имам предвид отвратително, нямам предвид просто да не се държа добре. Аз ги унижавах без да осъзнавам. Правех несъзнателно неща, които ги караха да се влюбят в мен. Неща като да им правя комплименти, да искам да прекарвам време с тях и да им правя мили жестове. Имаше случаи, в които наистина харесвах дадено момиче, но някак си след като преспивах с нея, след това губех изцяло интереса си. Нямах желанието да ги гледам дори. Не можех. Не ми понасяше. Това беше и случаят с Йон Су. Всичко ставаше много бързо и динамично, тъй като допълнителни фактори бяха фактите, че беше новодошла, което я правеше в пъти по-атрактивна от всички останали и второ, че беше мой гримьор. Често се случваше да ме докосва и да стои на милиметри от мен..просто работата и го изискваше и аз реших да се възползвам от това. Тя беше срамежлива, не показваше никакви признаци, че я привличам или нещо от сорта и това ме дразнеше. Затова започнах да правя неща, които тя не можеше да игнорира. Правех нещата, които ти изброих по-горе и месец по-късно беше хлътнала по мен до уши. Бях спал с нея вече няколко пъти и понеже тя знаеше за славата ми на човек, който не спи с момиче повече от един път, се сдоби с не малко самочувствие от факта, че тя бе единствената, която е лягала в леглото ми повече от веднъж. Започна да се държи с околните надменно. Промени се коренно и дори аз, като човек непукист в онези дни започнах да го забелязвам. Дразнех се все повече и повече, но каквото и да правех тя не се откъсваше от мен. Без да осъзнавам, онова, което наричах хлътване, се бе превърнало в любов. Тя ме обичаше необятно и се стараеше да ми го показва по всякакви начини. Купуваше ми какво ли не, правеше ми хиляди изненади, когато ме гримираше, нарочно докосваше кожата ми и изпускаше неща в скута ми, само за да може да докосне там и да ги вземе. Обърквах се и не знаех какво да си мисля, защото не я обичах, никак даже. Но знаех, че тя ме обича. Бях сигурен, а не бях готов за това. Не исках любов. Игричките ми бяха достатъчни..повече от достатъчни. Започнах да се страхувам от силата на любовта и. Тя беше меко казано обсебена от мен и поставяше дори самата себе си на заден план. Правеше планове за бъдещето ни и всякакви подобни, а това ме побъркваше. Започнах да я мразя и скоро я ненавиждах. Не исках любовта и, не исках вниманието и..исках само тялото и. Но вече не можех да го получа, тя си въобразяваше съвсем различни неща, искаше съвсем различно. Отблъсквах я. Показвах и, че не я искам повече. Отказвах и за всичко и крещях всеки път щом направеше опит да говори с мен сериозно. Болно ми е, че се държах така, болно ми е още повече и за това, което предстои да ти кажа. Цялото това време, през което аз обърнах страницата и се държах с нея отвратително, продължи не повече от два месеца. За това време тя претърпя още една промяна. Поредна. Отново заради мен. Започваше да ме търси все по-рядко. Не ми звънеше и отначало усещах как мога отново да дишам. Харесваше ми така и бях доволен от стореното. Но далеч не намирах за нормално коренната и промяна за период от няма и повече от седмица-две. Когато правех нещо, тя ме гледаше. Не спираше да ме гледа. Стоеше като труп. Не правеше нищо, напълно пребледняла и просто ме гледаше. Изморено, отчаяно. Опитах се да не обръщам внимание на това и да продължа да се наслаждавам на дълго копняната свобода, но не можех. Не можех да правя нищо, докато знаех, че погледът и беше залепен за мен, буквално в това се състоеше ежедневието и и времето, което прекарваше на работа. Когато ме гримираше, движенията и бяха бързи насечени. Вече не изпускаше нищо и не ме поглеждаше в очите дори за миг. Не виждах онзи блясък в очите и. Не беше щастлива, но нали не ми пукаше. Колкото и обаче да бях саможив, не можех повече да понасям това тягостно държание от нейна страна. Един ден отидох и я дръпнах за ръката. Вкарах я в една стая, в която бяхме само двамата и и поисках обяснение за всичко. Тя отказа да говори хиляди пъти, като отново не ме гледаше в очите. Започвах да се дразня и въпреки че бутах брадичката и така че да ме погледне, тя отново отказваше да го направи. Дърпаше се, когато се опитвах да я докосна и плачеше без да издава звук. Говорех и и я разпитвах. Нищо. Не научавах абсолютно нищо. Накрая,вбесен до краен предел, и наредих повече да не ме поглежда и и обещах, че още от следващия ден ще уредя да сменят гримьора ми. Не получих отговор. Беше жив мъртвец. Побърквах се. От този ден нататък получих това, което исках. Тя повече не ме погледна-един път дори. Гримьорът ми беше друг. Нямах контакт с нея и се радвах. Или поне така си мислех. Бях толкова объркан. Със сигурност не бях влюбен, но се опитвах да потисна вината, която инак щеше да ме погълне. Правех се на щастлив. Продължавах рутината си с момичетата и се отдадох на работата си както преди. И така до един ден, в който отидох рано по график и ме попитаха, дали знам къде е Йон Су. Попитах защо питат и тогава разбрах, че я няма от два дни. Никой не можеше да я намери. Всички се притесняваха, а аз само слушах отстрани и се правех, че нищо от това не е истина. Седмица по-късно, отивайки на работа, заварих изключително тягостна атмосфера. Отговорът, който получих, беше покъртителен, дори за моята душа. Съобщиха ми, че е намерена на покрива на хотел в Сеул с около десет разрязвания на лявата си ръка.Самоубила се е. Починала е от загуба на кръв. Трупът и е стоял повече от четири дни непокътнат. Майстор в хотела го бил намерил. Вече нямаше как да крия това, което ме раздираше отвътре. Освободих всичко. Паднах на земята и скубех косата си като полудял. Бях разорен. За секунди. Знаех защо се беше самоубила. Всички знаеха. Не можех да живея със себе си. След този ден проблемите ми се трупаха един върху друг. Излязох в неплатен отпуск. Не можех да догоня графика. Момчетата ми помагаха всячески и ме убеждаваха, че вината не е моя, но за мен беше друго..все още е. сега ми пукаше за всичко. Исках да върна времето назад и да бях постъпил като мъж. Никога да не я бях разигравал и да и бях казал в очите какво чувствам и не чувствам. Бях сринал това момиче. До основи. Гледах я как умира пред очите си всеки божи ден и отказвах да срещна реалността. Отблъсквах всичко и просто това не беше истина за мен. Баща и беше собственик и все още е на повече от половината нощни клубове в Сеул и още няколко града. Заможен човек. Боклук. Престъпник. Наркодилър. Държи се отвратително с всички, оправя проблемите си с бой и смърт, не приема „не " за отговор, всички тръпнеха, когато го видеха и единственото му слабо място бяха неговите две дъщери. Беше подивял. Озверял. Дойде да ме накаже една вечер, в която стоях сам на гърба на сградата. Дойде със своите мъже и започна да крещи, докато онези двамата ме смазваха от бой. Говорех измежду ритниците. Плюех кръв и исках още. Най-сетне някой ми даваше онова, което заслужавах. Най-сетне си получавах заслуженото. След като ме беше пребил почти до смърт, до такава степен, че усещах как животът ме напускаше, ме подпряха на стената и ми опряха пистолет в главата. Спомням си думите му много ясно. Каза ми следното: „Ти уби дъщеря ми. Уби смисъла на живота ми. Нищожество. Сега ще си платиш за всичко. Сега аз ще убия твоят смисъл. Всичко ще става по моят начин. От днес нататък ще работиш всяка божа вечер до края на живота си в един от клубовете ми. Ще лазиш като червей и ще се молиш за живот всяка божа вечер до края на живота си. Ще те накарам да съжаляваш стократно за стореното. Ще те накарам да съжаляваш, че изобщо си се раждал." Този момент се запечата в съзнанието ми. Това беше нашият неписан договор. От тази вечер натам, всяка нощ присъствах в един от клубовете му. Работех зад бара и едно от условията му беше да не отказвам на никого нищо. Това включваше и всички докосвания на всички обратни, които се стичаха в клуба. Нарочно ме бе „назначил" в гей клуб, за да ме унижава двойно повече. Търпях всичко. Търпях толкова много. Знаех, че го заслужавам и стисках зъби. Една вечер обаче, чашата преля. Един възрастен мъж беше на път да ме изнасили. Можех да повърна още там. Не издържах и макар да знаех какво ще ми коства, го смазах от бой. Той си тръгна, но след това разказал всичко на бащата на Йон Су и от тази вечер насетне той добави към договора и бой. Преди да си тръгна се превърна в рутина да ме пребиват на улицата. Правеха ме на парцал. Нямах ориентация за ден и нощ. Нямах представа за време. Не можех да се движа. Повръщах всичко, което бях ял, ако изобщо бях ял. Прибирах се рано сутрин и с единствените си сили убеждавах момчетата, че не искам да правят нищо. Когато веднъж директорът се опита да спре всичко това, аз подадох документите си за оставка и му казах да избира. Или да бъде по моите правила, или ще си тръгна. Очевидно е, кое избра. С течение на годините забраних на момчетата да говорят за това. Карахме се хиляди пъти и още толкова едва ги удържах да не отидат в клуба. Постепенно започнах да свиквам. Гей клубът му фалира, затова ме премести в друг такъв. Същият, в който „работя" и до днес. Там условията са сравнително по-добри. Хората са нормални. След втората година му писна да се занимава до такава степен с мен, затова не ме викаше всяка вечер, а само когато някой го беше ядосал и искаше да си го изкара на мен. Караше ме да чистя неща, които бяха изчистени. Разкарваше ме. Караше ме да му прислугвам и все ми повтаряше, че греша за всичко, след което получавах обичайната доза бой, докато ми натякваше как съм убил дъщеря му. Някой път повече, друг път по-малко. Прикривах повече от нещата с грим. Но за нищо на света не можех да пропусна дори и един път, когато ме викнеше. Това беше много неудобно, поради факта, че постоянно имам работа в компанията и имаме концерти и планове. Не ходех на почивки с останалите. И така до днес. Писмото, което ти дадох да прочетеш, бях намерил на прага на стаята си. Празната дупка, която зее на средата на листа е същото онова листче, което изпадна от ризата ми КРАЙ РЕКАТА и ти прочете. Тези думи ги четях всеки ден, за да си припомням що за нищожество бях. Бях сигурен, че съм виновен за всичко, затова понасях ударите, които съдбата ми нанасяше отново и отново. Всичко беше толкова монотонно и еднообразно, един омагьосан кръг без изход. И тогава се появи ти. Ти беше моят изход. Бягството ми. В теб намерих утеха, но отново не исках да си го призная. Първоначално те отблъсквах, защото знаех, че не го заслужавам и си натяквах, че ще си поредната грешка и излишен проблем. След това те отблъсквах, понеже чувствата ми към теб ставаха все по-силни и се страхувах този път не за себе си, а за теб. Страхувах се, че ще те повлека към дъното. Страхувах се, че ще постъпя по същия начин както с Йон Су. Отказвах, че е възможно някой отново да ме обича. Отказвах да приема, че все още мога да бъда човек. Но ти ме научи. Ти ми върна живота. Колкото и да желая, не мога да се боря срещу чувствата си. Не мога да ги спра. Бушуват в мен и искам да ги изразявам. Съжалявам, че онази вечер след киното те изоставих. Съжалявам, че не мога да ти дам толкова много. Тогава баща и ми звънна и ми нареди да отида. Нямаше как да откажа. Страхувах се от него. Не можех да ти кажа нищо, защото част от договора беше и все още е всичко това да остане между мен и него, отделно се страхувах, че ще се опиташ да ме спасиш, ако ти кажа. А ти не разбираш, че вече ме спасяваш. Всеки миг прекаран с теб е моето спасение. Благодаря ти, че те има. Държа да знаеш, че нито една обида, която съм изрекъл по твой адрес не съм я мислел. Всичко беше с цел да те отблъсна от себе си. Никога не съм и предполагал, че няма да се откажеш от мен и точно това ме отказа да се боря срещу чувствата си. Всеки божи ден умирам и с твоята усмивка оживявам. За първи път обичам и ако тази любов ми коства живота, съм готов да обичам до сетния си дъх. Не се страхувам от смъртта, стократно съм се срещал очи в очи с нея. Единственото, от което се страхувам е да не те загубя. Затова толкова много ти благодаря, че си тук, че не се отказа от мен и че точно в този момент ме гледаш с очи пълни с любов, а не доумявам защо. Обичам те толкова, че понякога боли да го чувствам.