Don't leave me // Остани

Техьонг 12

Събуждам се от вибрацията на телефона си. Сядам лениво в леглото и разтърквам енергично очите си, за да успея да асимилирам кой ми звъни, преди да е спрял.

Джимин. Не искам да го чувам в момента, но фактът, че го избягвам от онзи ден, когато ги заварих с Тея, ме кара да се чувствам непълен и незавършен. Сякаш задържам неща в себе си, които инак не бих, ако всичко беше наред.

-Да.-отсичам, след като натискам зелената слушалка.

-Къде си? Намджун хюнг ми каза по телефона, че снощи не си се прибирал. Аз знам, че си тръгна от Дегу и че си в Сеул.-говори Джимин и аз въртя мислено очи, тъй като прекалено много ми се спи, за да го направя действително.

-Не е твоя работа. -отвръщам сухо и се опитвам да придам вид на човек, на когото не му се разговоря с Джимин, макар и всъщност онова, което искам,  е да не ме оставя.

-Тае, чуваш ли се? Твоята работа е повече моя, отколкото моята. Къде си?

-В хотел.-лъжа веднага, за да ме остави намира.

-Не ме лъжи. Проверих всички хотели, мотели, стаи под наем и хостели в цял Сеул. Ти не си в списъка с гостите на нито един от тях.-отвръща той ентусиазирано, защото се чувства горд, че е по-подготвен за този разговор от мен.

-Добре.

-Какво добре? Къде си попитах? Защо не си с другите у нас?

-Защото сега не е моментът. Мога да навличам само неприятности и да предизвиквам съдбата.

-Пълни глупости. Ние сме семейство. Ти нямаш правото да решаваш сам за себе си, когато това ще засегне всеки един друг от нас. Кажи ми причината. Заради нея ли? Търсиш ли я? Да не би да спиш по улиците? Или да си се забъркал с Чанг Сун повече от обикновено?-изрежда и аз се обърквам от мислите, които очевидно спохождат ума му.

Колебая се за един кратък момент дали да му споделя, дали заслужава, но истината е, че аз знам, наясно съм, че той никога не би погледнал моето момиче като свое. Никога. Наясно съм. Но въпреки всичко аз ги видях. Видях ръцете му по нея, макар и не с такива намерения каквито един мъж би имал към една жена. Неговите ръце са чужди, не са мен. Той имаше близостта и, когато аз не мога да я имам и това ме изяжда. Завиждам на приятеля си и истината е, шибаната истина е, че горсостта, яда и болният ми ум, преиначаващ всяка истина, когато нея я няма, отново ми изиграха лоша шега. Не е нужно да претендирам за нещо, което не искам да правя. Аз не искам да не му говоря. Затова ще му говоря. Имам нужда. Джимин е едно от малкото неща в момента, които искам и в действителност мога да си позволя.