Don't leave me // Остани

Глава 2

Времето беше топло, затова аз и приятелките ми бяхме облечени с къси гащи и тениски.. нищо ангажиращо. Докараха цялата ни група с автобус, но ни съобщиха, че оттук нататък всеки сам ще се грижи за транспорта си до работното място, което беше добре. Останалите от групата ни се разпръснаха на различни посоки, след като стигнахме до центъра и така останахме само ние трите и едната от ръководителките ни – Емили. Тя ни съпроводи до сградата и след половинчасови уговорки за графици, разписания, правила и всякакви такива формалности, тя ни остави в ръцете на един млад и дружелюбен мъж- Кевин, който щеше да ни разходи и запознае с персонала и обстановката. Очевидно той не беше кореец. Не беше трудно да се определи, поради простата причина, че нито името му беше корейско, нито чертите на лицето му.

За Бога тази сграда беше великолепна. Толкова много офиси, коридори, студия, зали, сцени. Главите ни се замаяха от това чудо.

Запознахме се с доста хора, главно с тези, които щяха да ни съпътстват и да отговарят за нас. Кевин ни разказваше всичко в подробности и така успяхме да научим доста неща. Със сигурност не запомних всичките, тъй като обикаляхме най- вероятно повече от 2 часа и през повечето време бяхме заети да се споглеждаме, смеем и учудваме на всякакви неща .

Ако не знаех, че това е сграда на компания, бих я объркала с някой замък. Толкова беше нереално.

Показаха ни и местата, на които ще работим. Отново всичко се нареди по-добре от очакваното, тъй като и аз, и Неси и Вики се намирахме на един и същи етаж. Гримьорското студио се намираше в близост до сцената, за да е удобно по време на концерти, съответно същото беше и с дизайнерското студио. Затова те се разполагаха в непосредствена близост почти една до друга, а моето студио беше по- отдалечено от другите, но това не представляваше никакъв проблем, защото нямаше да ми се налага да стоя там, освен при единични фотосесии. През другото време щях да помагам на екипа и да заснемам кадри от ежедневието и приготовленията на групата, което се предполагаше да се случва при тях.

Сутринта пристигнахме в 8 ч., сега беше 16 ч., а работното ни време приключваше в 18 ч. Вече бяхме изморени от всичката информация и цялото това напрежение и еуфория, които ни връхлетяха в рамките на няколко часа като ураган. И тогава най- неочаквано ни съобщиха по собствените ни джобни предаватели, да се явим в зала номер 214, където щяхме официално да се запознаем с БТС.