Изгубена страст

Седемнадесета глава

Лукас

Сутринта се събудих в шест часа. Цяла нощ се въртях и мислех за Мейз. Знам, че брат ми няма да остави така нещата и се притеснявам за нея. Опитах се да говоря с него няколко пъти. Без успех. Струваше ми се, че времето не минава. Сякаш е спряло. Колкото по-бързо исках да мине всичко и да отида при Мейз, толкова по-бавно се случваха нещата. Бях в кухнята и видях Нейтън да седи на верандата. Не обичам задълбочените разговори, отбягвам ги. Може би няма да има ефект от разговорите ни, но аз съм длъжен да опитам. Решавам се и излизам на верандата без да казвам нищо. Подпирам се на дървения парапет и се заглеждам напред в нищото.

-Казанова, как вървят нещата с малката ти играчка? Време ли е вече да се намеся аз?-на секундата в която чух гласа му побеснях. Знае, че съм хлътнал и явно не е спрял да мисли, как да ми отмъсти.

-Не ти влиза в работата, Нейтън!-изсъсках срещу него. Съжалих, че престъпих прага на вратата и че за секунда си помислих, че може да се разберем някак си.-Стой далеч от нея!

-Не мисля, че това ще стане!-изправи се и си остави чашата на масичката. Приближи се до мен и си бръкна в джобовете.-Те първа започвам!-погледна ме нагло и с лукава усмивка. Мразех го! Усещах как кръвта ми кипва. Бях готов да го убия!

-Нейтън, докоснеш ли я, заклевам се, ще те убия!-дишах тежко и цялото ми тяло копнееше да връхлети на това на Нейтън и да го разкъсам на парчета!

-Лукас, Лукас! И двамата знаем, че това няма как да стане. Ти си страхливец! Криехте се от мен, защото нямаше достатъчно кураж да дойдеш при мен и да ми кажеш истината.

-По дяволите, Нейтън! Затвори си гнусната уста! Знаеш, че и ти имаш вина за случилото се! Всички имахме вина!-гледах го в очите и очаквах да реагира по някакъв начин на спомените за миналото. Нямаше нищо на лицето му, в очите му, празнота.

-Не ме обвинявай, Лукас! Ти беше този, който натика момичето ми в колата, ти беше този, който уби нероденото ми дете! Ти беше този,който уби човека в мен, когато ми отне най-ценното в живота!-сочеше ме с пръст и аз знаех, че е прав. Нямах сили да се боря с омразата на брат си.Той е прав! Обърнах се и тръгнах да се прибирам.

-Къде отиваш, нищожество? Какво, пак ли те е страх!? Бягаш, винаги бягаш ! Страхливеца, който унищожава всичко, до което се докосне!-затворих очи при тези думи. Не можех да ги спра. Спомените за онзи ден нахлуха в главата ми и черна пелена падна на очите ми.

-Ти си шибания страхливец! Знаел си, че е твое и си искал да направи аборт, нали? Аз поне се опитах да поема отговорност, а ти? Ти си убиеца, Нейтън! Ти си шибания убиец!-извиках срещу него и го гледах яростно в очите. Беше ми писнало да ме обвинява, докато той мислеше, че тайната му ще остане скрита.

-Ти от къде...-лицето му омекна, но моето не. Гледах го така сякаш ще го разкъсам.

-Знам, знам всичко! Когато подкарвах колата, тя ми каза. Тогава разбрах, че не е мое! Надявах се да не знаеш, затова не казах нищо седмици наред след злополуката! Щеше да имаш син, а ти искаше да го убиеш! Знаел си, че е късно за аборт, но все пак си го искал от нея! Ти си виновния за всичко! –блъсках го по гърдите и го предизвиквах да ме удари.

-Как смееш...копеле!?-усетих удара в челюстта си, в корема и пак в челюстта. Замахнах и го ударих. Повалих го на земята и не спирах да го удрям. Погледнах го и сякаш сега го виждах за първи път. Видях вината в очите му. Лицето му беше пропито от злобата изпитвана през годините. Станах и тръгнах към къщата.

-Рейчал щеше да бъде прекрасна майка!-говорех му без да се обръщам. Това щеше да го съсипе.

-Не сме приключили, Лукас! Ще отнеманай-ценното ти!-чух го да казва, докато влизах в къщата. Исках да се махна.Трябваше да се махна от тази къща!